На 11 октомври от 18:00 ч. в пространството на Sareiva/Gallery в София ще започне самостоятелната изложба „Случайна шарения“ на световноизвестния български художник Недко Солаков.
След „Сантиментална изложба“ (заедно с Димитър Солаков и Митьо Солаков), 2013, „Природа“, 2016 и „(почти) Картини“, 2019, това е четвъртата експозиция, която Недко Солаков прави заедно с галерията и първата в пространството ѝ в София. Художникът е участвал в редица други инициативи и изложби на галерията и е представляван от нея от 2014 г. Макар галеристите добре да познават подхода, работата и контекста около Солаков, се оказва, че той винаги има с какво да ги изненада.
Недко Солаков е прочут в света на съвременното изкуство със своите истории, които разказва чрез рисунки, текстове, живопис, обекти, скулптури, инсталации. Същностна част от работата му е неговото чувство за хумор. За творчеството и постиженията му, които са станали еталон за успех, обаче винаги се говори сериозно. Невидима може да остане спонтанната лекота и размах, с които художникът прави творбите си и насочва творческия процес. И като че ли обект на настоящата изложба е именно разкриването на този невидим Недко Солаков. Но как правиш невидимото видимо? Оказва се – като първо си затвориш очите.
Когато Катрин и Веселина Сариеви отиват в ателието на Недко Солаков, те нямат никаква представа, че ще избират произведения за предстоящата изложба, без да ги видят. Авторът е подготвил жълти стикери с номера от 1 до 13, като приканва галеристките си да обозначават с тях творбите за изложбата, но без да ги вадят от местата им по стелажите. Дамите поемат тази игра. Бързо, в синхрон и напълно интуитивно те избират всички произведения, ориентирайки се единствено по гърбовете, рамките, размера и опитвайки да отгатнат техниката.
Напълно случайно Сариеви успяват да включат в изложбата живописни платна, рисунки и обекти от най-ранни творби от 80-те до днес. Последователността в избора на произведенията е определяща и за начина, по който ще бъдат подредени в галерията – от ляво надясно те ще следват изцяло реда, в който са избрани от 1 до 13. Представени по този начин работите дават едновременно знание за творчеството на художника, но не разказвателно, линеарно, исторично и цялостно, а фрагментарно и в откъси – като различни пролуки, през които можем да надникнем в него.
Този игрови жест, който артистът прави за първи път, разпада конвенциите за подбора. Отпускането на контрола става валидно и за двете страни – и за него, и за галерията. И тук няма как да не се запитаме – представителна ли е такава „случайна“ изложба за изкуството на художника? Дали такъв подход би проработил с всеки художник? Кое е художественият факт – процесът или самата изложба? Как работят заедно тези напълно случайно подбрани произведения?
Изложбата също така отпраща шеговито и към предразсъдъците и недоверието към съвременното изкуство, които го виждат или като несериозно, или като твърде стегнато, имащо непрестанна нужда да се обясни, да формира концепции.
Разбира се, именно доверието между художника и галериста, познаването в дълбочина на работата на артиста дава свободата да се избира „със затворени очи“.
„Случайна шарения“ е шега, игра, но и свобода. Това е изложба, в която има и волност, и радост, и хумор, и откривателство.
