Новият театрален сезон започна грандиозно в „Театър София“ с дългоочакваната премиера на „Анна Каренина“ за пръв път на българска сцена – и ако това не е събитие, кое?
Влязох в залата с известни резерви, тъй като напоследък има тенденция класически произведения да бъдат модернизирани по един леко нелеп начин. Връщам си веднага думите назад обаче – явно все още има режисьори, които се придържат към оригинала и успяват да предадат магията на Толстой. Николай Поляков е направил именно това, но не само той, а и самите актьори, които играха брилянтно (а седейки на първия ред ми се струваше, че долавям и най-лекото трепване на Анна). Точно така си представях и Анна, и Кити, и Вронски, и стария Каренин...
Музиката, декорите, ефектите, танците ни пренесоха в една разпокъсана от промени Русия, объркана от набързо приетите либерални промени, наложени от Александър II, индустриализацията, упадъка на старата аристокрация, разместване на непоклатимите досега морални устои и пробуждането на общественото мнение.
Съвсем уместно се поставя разбира се и ролята на жената, която е по-свободна в мисленето и действията си, но все още обект на порицание в консервативния заобикалящ свят. Както възкликна в един момент майката на Кити – в днешно време момичетата ходят сами по улицата, виждат им се глезените, още малко и ще им хрумне щурата идея да се омъжват по любов...
На фона на политическите бури се извива сърдечната на Анна и Вронски. Страстта и любовта им е по-силна от неодобрението на Москва и Петербург взети заедно. Свободата на жената обаче не е стигналата такива висоти, че да има любовник или да се разведе. А дори и второто да се случи (естествено само ако мъжът пожелае, не обратното) тя не може да има никакви претенции към детето си. В случая на Анна на него му е съобщено, че майка му е мъртва. И тя в някакъв смисъл наистина умира от самото начало, от срещата на вагона и злощастното събитие, което на момента добре определя като лоша поличба.
„Хората, които истински се обичат, не могат да разберат къде свършва единия и къде започва другия. Любовта изтрива границите.“
Запомних ясно една мисъл от постановката, а именно – „Погрешно е да се смята, че осъществянето на желанието ще ни направи щастливи. Веднъж постигнато, веднага ни се явява ново“. Много желания се осъществяват в „Анна Каренина“, но всички те носят отпечатъка на временното удоволствие и дълготрайния горчив привкус. Неписано правило е, че не можеш да изградиш щастие върху нещастието на другите...
И да не сте чели романа, в който изчерпателно са засегнати темите за любовта, страстта, изневярата, ревността, лицемерието, градът, селото, бракът, политическия и духовния живот, постановката ще ви даде достатъчна светлина върху литературния шедьовър. Но само в книгата например ясно си личи защо образът на Левин се приема за автобиографичен на Толстой.
Както влаковете минават на гарата, така и животът изчезва сякаш за един миг – само че при Анна е внушителен миг, какъв миг само – изпъстрен от всякакви контрастни емоции и случки!
Уилям Фокнър определя романа "Анна Каренина" като най-добрия писан някога и това никак не ми се струва пресилено. Аз от своя страна мисля, че поставянето на българската театрална сцена е събитието на годината.
Освен Мила Банчева в ролята на Анна Аркадиевна, като участници в безсмъртния свят на Толстой ще видите още актьорите Силвия Петкова, София Маринкова, Юли Малинов, Милена Живкова, Мартин Гяуров, Юлиян Рачков, Антон Григоров, Симона Халачева, Йорданка Любенова, Михаил Милчев, Ириней Константинов, Лора Мутишева.
