Краят на 50-те години на ХХ в. – вече са се появили „Оскарите“ (1929), „Златните глобуси“ (1944), наградите „Тони“ (1947) и „Емитата“ (1949). В света на музиката обаче все още липсва подобен вид престижна награда, която да признава постиженията на музикантите и да има някакво влияние. Липсата на такава се запълва през 1959 г. с първото връчване на наградите „Грами“.
Оттогава притежанието на златен грамофон е равнозначно на голям талант, новаторство и успех. Чест и признание е дори само да бъдеш номиниран, а популярността на звездите, удостоени със статуетката, расте.
Въпреки това наградите „Грами“ са обект на множество критики, особено през последните години. Много фенове и критици твърдят, че те вече не са това, което са били; че липсва безпристрастие и откритост и че робуват на разбирания, които човечеството би трябвало да е надраснало. До 2009 г. са връчени 7578 статуетки. Музикални икони като Queen и Led Zeppelin обаче никога не се сдобиват с такава. За цялата си кариера пък Дейвид Боуи получава само една. В класацията събрахме десетте албума, които заслужаваха да спечелят, но не бяха удостоени с „Грами“.
Abbey Road – The Beatles
Единадесетият студиен албум на легендарната английска група, съчетаващ блус, поп и рок, моментално пожънва успех и оглавява класации в Обединеното кралство и САЩ. Обложката на албума става една от най-известните (снимка на групата, пресичаща на пешеходна пътека), а зад нея се крият хитове като "Come Together", "Something" и "Here Comes the Sun". За изненада на феновете обаче, въпреки номинацията за „Албум на годината“, Джон Ленън, Пол МакКартни, Джордж Харисън и Ринго Стар си тръгват с празни ръце от престижната церемония. Почти 30 години по-късно Abbey Road е включен в Залата на славата на наградите „Грами“.
The Dark Side of the Moon – Pink Floyd
Албумът е сред най-добре приетите от критиката издания и постига рекордни за 70-те години продажби, които го правят един от най-великите на всички времена. Но рекордният му успех не е признат дори с номинация за златен грамофон. Подобно на Abbey Road и The Dark Side of the Moon е включен в Залата на славата на наградите „Грами“ десетилетия след издаването си.
Reasonable Doubt – Jay-Z
Дебютният албум на рапъра, включващ синглите "Ain't No Nigga" и "Can't Knock the Hustle", се счита за един от най-добрите рап проекти, респективно и за най-добрата работа на Jay-Z. Академията обаче явно не е на същото мнение, след като Reasonable Doubt не успява да се пребори за статуетката.
Kind of Blue – Майлс Дейвис
Считан е за един от най-добрите албуми на всички времена, а от критиците и за един от най-влиятелните в света на музиката, въздействал не само на джаз изпълнителите, а и на тези в сферата на рока и класическите жанрове. Списание Rolling Stone пък го включва в списъка на 500-те най-велики албума, а през 1992 г., след като не получава златен грамофон за „Албум на годината“, е добавен в Залата на славата на наградите „Грами“.
Highway 61 Revisited – Боб Дилън
Шестият студиен албум на американския певец достига трета позиция в Billboard 200 и е класиран на 18-то място в списъка на Rolling Stone, а сингълът "Like a Rolling Stone" е поставен на първо място в списъка с 500-те най-добри песни на всички времена. Въпреки това Highway 61 Revisited не е удостоен нито с номинация, нито с последвало присъединяване към Залата на славата.
Like a Virgin – Мадона
Вторият албум на американската певица се радва на голям успех, оглавява класацията на Billboard 200 и се превръща в първия албум, издаден от жена и реализирал над пет милиона продажби в САЩ. Постижение, което остава непризнато от Академията до ден днешен.
Pet Sounds – The Beach Boys
Това е единадесетият албум, реализиран от рок бандата The Beach Boys. Pet Sounds смесва елементи от поп, джаз, класическа музика и авангард, съчетавайки ги с непознати и неизползвани в рока звуци до този момент. Макар да се радва на успех сред феновете и да заема второ място класацията на Rolling Stone, новаторският албум не успява да се пребори за „Грами“. Години след издаването си е включен в Залата на славата.
Nevermind – Nirvana
Албумът постига огромен успех и сред критиците, и на пазара. Освен че оглавява Billboard 200, той е известен и със своето музикално разнообразие, включващо акустични балади и е вдъхновен от пънк-а и хард рок-а. Обложката на албума, показваща голо бебе, плуващо към банкнота на риболовна кука, е една от най-известните корици на албуми в американската музика. Това обаче се оказва недостатъчно, за да номинират „Нирвана“ за „Албум на годината“, макар преди три години Nevermind да се присъедини към Залата на славата.
Teenage Dream – Кейти Пери
Това е едва вторият албум в историята, който може да се „похвали“ с цели пет сингъла, достигнали първото място в класациите. На пръв поглед съдържащ само поп песни, Teenage Dream умело съчетава елементи на диско, рок, хаус, хип-хоп и електронна музика. За него Кейти Пери получава седем номинаци за награда „Грами“, но не печели нито една.
Born in the U.S.A. – Брус Спрингстийн
Това е седмият студиен албум на рок иконата и най-успешният в комерсиално отношение, а според критиците е един от най-добрите на всички времена. Макар и получил номинация за „Албум на годината“, Брус Спрингстийн си тръгва от церемонията с празни ръце. Работата му е призната едва през 2012 г., когато Born in the U.S.A. става част от Залата на славата.
Наградите "Грами" - извор на все повече противоречия
През последните години наградите „Грами“ все по-често стават обект на критики. Това са само част от подценените от Академията музикални произведения. Последното десетилетие не прави изключения. Всички помним липсата на номинация за албума на Кание Уест My Beautiful Dark Twisted Fantasy през 2011 г., който според критиците е най-успешният за годината и е определящ за кариерата на Уест.
На 59-тото провеждане на церемонията пък, противно на очакванията на критиците, Адел печели в категорията „Албум на годината“ (25) вместо Бионсе (Lemonade). Те смятат, че 25 е спечелил само заради рекордните си продажби, докато Lemonade има културна значимост и голямо влияние. Самата Адел при приемането на наградата казва, че е трябвало да спечели Бионсе.
Както изглежда, Академията често пренебрегва изпълнителите или подценява работата и таланта им. Това, което прави впечатление е, че години или дори десетилетия след като някой творец е бил ощетен, албумът му е приветстван в Залата на славата. Въпросът е дали като поощрителна награда, или като средство за изкупване на вина?