Датата е 11 септември, а годината - 2001. Windows on the World е името на ресторант, намиращ се на последния, 107 етаж, на Световния търговски център. През тези „прозорци към света” Фредерик Бегбеде хвърля поглед към планетата и ни предлага своите тъжни и смешни, блестящи и оригинални размисли и за съвременната действителност, и за най-болезнената страница от историята на американската нация, изпъстряйки текста с американски думи и изрази в знак на почит към жертвите на трагедията… и с (крива) усмивка към американското вездесъщие. А неговият аватар Картю Йорстън, заедно с двете си момченца, ни запознава минута по минута с последните часове от живота на тримата на върха на едната от кулите близнаци.
Романът излиза през 2003 година, веднага след което получава наградата „Ентералие”. Година по-късно е преведен на над 10 езика и е удостоен с британската „Индипендънт Форин Фикшън Прайз”.
Windows on the World е част и от българския пазар, благодарение на издателство Colibri. Предлагаме ви кратък откъс, който да повдигне завесата към поредната творба на талантливия френски бунтар Фредерик Бегбеде.
„8,30 ч.
Знаете края: всички измират. Разбира се, смъртта се случва на мнозина рано или късно. Необичайното в тази история е, че всички умират едновременно и на едно и също място. Дали смъртта свързва хората? Наглед не: та те дори не разговарят помежду си. Мръщят се като всички подранили със ставането и предъвкват закуските си в луксозните кафенета. От време на време някои снимат гледката, а тя е най-красивата в света. Зад кубичните здания морето изглежда кръгловато. Опашките на корабите чертаят геометрични фигури. Дори чайки не долитат на тази височина. Повечето от клиентите на Windows on the World не се познават помежду си. Ако погледите им се срещнат по невнимание, те се окашлят и тутакси потъват отново във вестниците. Началото на септември е, ранна утрин, всички са в лошо настроение: край с отпуските, трябва някак да устискат до Деня на благодарността. Небето е синьо, но никой не му се радва. След миг дебела пуерториканка ще се разкрещи насред Windows on the World. Челюстта на костюмиран служител ще увисне. „Oh, my God!“ Двама сащисани колеги ще онемеят. Един рижав ще процеди: „Holy shit!“. Сервитьорката ще продължи да налива чая, докато чашата прелее. Някои секунди траят по-дълго от останалите. Сякаш натискаме копчето „pause“ на дивидито. След миг времето ще стане еластично. Всички тези хора най-сетне ще се запознаят. Миг по-късно всички те ще се превърнат в конници на Апокалипсиса, впрегнати в свършека на света.
8,31 ч.
Нея сутрин се бяхме качили на върха на света, а аз бях центърът на вселената. Часът е осем и трийсет сутринта. Знам, че е малко рано да катериш небостъргачи с децата. Но синовете ми настояваха да закусват тук, а аз не умея да им отказвам. Упреквам се, задето напуснах майка им. Предимството на ранното ставане е, че си спестяваш опашките. След атентатите през 1993 г. има три пъти повече проверки на самоличността на влизане, необходими са специални значки за работещите, а охраната преравя багажа не на шега. Джери даже задейства металдетектора с токата на колана си с образа на Хари Потър. В супермодерния атриум клокочат дискретни фонтани. Закуската е с резервация: още с пристигането съобщих името си на рецепцията на Windows on the World. „Good morning, my name is Carthew Yorston.“ Веднага потъваш в атмосферата: червен килим, шнур от усукани кадифени нишки, частен асансьор. Ще речеш, че си в гара (таванът е на трийсет метра), а рецепцията на ресторанта напомня входа на първа класа. Добре че дойдохме преди навалицата. Опашките пред телескопите са по-малки (мушвате 25 цента и можете да съзерцавате пристигането на секретарките в близките сгради, с мобилни телефони в ръка, в светлосиви костюми с панталон, накъдрени на студено, по маратонки, понесли обувките си в чантички „Прада“-менте). За пръв път се изкачвам на покрива на Световния търговски център. Двамата ми синове си паднаха по бързите асансьори, които изкачват първите 78 етажа за 43 секунди. Скоростта е такава, че сърцето ти подскача в гръдния кош. Толкова им хареса, че не искаха да си тръгнат от Скай Лоби. След четири прехода нагоре-надолу не се сдържах:
– Хайде стига ви толкова! Асансьорите са за хората, които работят, това да не ви е атракцион!
Стюардеса от ресторанта, разпознаваема по значката на яката си, ни съпроводи до другия, обикновен асансьор, с който се стига до 107-ия етаж. Програмата ни за деня е натоварена: закуска в „Уиндоус он дъ уърлд“, после разходка в Батри Парк, за да се качим на ферибота до Стейтън Айлънд (без пари!) и да разгледаме Статуята на свободата, след това посещение на „Пиер 17“, покупки по Саут Стрийт Сийпорт, някоя и друга снимка пред Бруклинския мост, разходка по Рибния пазар колкото за приятния мирис и най-накрая по един хамбургер алангле в „Бридж кафе“. Момчетата обожават големите сочни, кълцани пържоли, залeти с кетчуп. Както и големите чаши кока-кола със стърган лед, стига да не е диетична. Децата мислят само за кльопачка, родителите само за чукане. Лично аз не мога да се оплача: скоро след развода срещнах Кендис, която работи за „Елит“ в Ню Йорк. Да я видите само… До нея Кайли Миноуг изглежда като стара чанта. Всяка вечер ме яхва и стене в „Алгонкин“ (на нея пък ѝ харесва „Роялтън“ на Филип Старк, която се намира на същата улица) (само че тя не познава Дороти Паркър) (да не забравя да ѝ дам да прочете „Заедно“, за да я отвратя от съвместния живот).
***
След два часа ще съм мъртъв, а може би вече съм.”
