"Край до край" е вторият сборник с разкази на младия български прозаик Стефан Стефанов. Книгата достига до нас под шапката на издателство Colibri, а в нея Стефан затвърждава мястото си сред новото поколение български майстори на сатирата.
Стефан Стефанов е роден в София. Завършва гимназиалното си образование в НПМГ, а висшето – в УНСС, София, специалност „Журналистика и масмедии“. През последните години публикува статии, интервюта и репортажи в редица онлайн издания. Дебютната му книга „Горе&Долу“ е издадена през 2013 г. от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
На 3 декември Стефан Стефанов представи официално "Край до край" в литературен клуб "Перото", а ние го потърсихме, за да ни разкаже повече за сборника.
Здравей, Стефане! “От край до край” е твоята втора книга. Всеки разказ ни разказва история. Каква е историята на твоите разкази?
Всеки един от петте текста в книгата има собствена история, но пък всяка една от тях е прекалено дълга, за да я разказвам поотделно. С две думи може да се каже, че всичките теми в „Край до край“ са свързани със смешно-горчивата сатира на нашето време по света и у нас.
С какво втората ти книга е по-различна от първата? Ти самият как виждаш промяната в себе си? Има ли такава?
Определено има развитие и то е свързано с два основни фактора - първият е, че за тази една година между първата и втората книга се случиха много неща – събития в личен план , които провокираха размисли, страсти и фрустрации, които после се разляха по страниците на книгата и продължават да капят от тях. Вторият фактор е свързан с работата с моя редактор Светлозар Жеков, който съвсем професионално ми предлагаше подобрения, без да влияе на стила ми и това обогати много „Край до край“.
Редакторът на “От край до край” Светлозар Жеков казва, че разказите в сборника съдържат “ужасяващи метафори за настоящето и бъдещето ни”. Наистина ли се чувстваш ужасен? Какво те ужасява толкова?
Само като отворя фейсбук и вече съм ужасен. Най-много ме плаши тоталната посредственост във всяко едно отношение, при това не само в България. Тя не е способна на друго, освен на безсмислени лозунги, безсмислена конфронтация и откровено въртене в кръг, за сметка на всички, които не са в този филм. Като гледам какво става по света, у нас и в частност Европа, съм абсолютно сигурен, че ще станем свидетели, ако не и участници, на доста грозни неща, които ще променят представите ни за света, който познаваме. Начинът за мен да приема тази действителност е като я осмея, а от това се ражда литература.
Отново ще цитираме Светлозар Жеков, който споделя, че ти би могъл да продължиш традицията на големите български сатирици, колкото и нескромно да звучи. Каква е тайната при писането на сатира? Какви са тънкостите?
Това определение е комплимент за мен, но тайната си е тайна, за да остане тайна... Според мен, най-важното, за да правиш сатира, е да си абсолютен реалист – сатирата не е нещо, което се измисля, ние си живеем в нея през цялото време. Просто не слагаш розови очила, не приемаш нищо за даденост, използваш клишетата, за да ги осмееш и не се притесняваш от това,че слагаш огледалото пред хората и пред себе си.
Имаш ли любим разказ, поместен в “От край до край”? Кой е той?
Не мога да посоча конкретен разказ, всичките са ми любими, поради което са в тази книга. „Адиос“ е малко по-личен, „Смърдящата река“ е концептуално свързан с първата ми книга „Горе&Долу“, „Президентската шайка“ е абсолютно безпощаден, „Депортация“ разказва и историята на моята македонска пра-баба, а „Сеячи на бури“ всъщност е въпросното огледало пред лицето на българската действителност. Образът в него не е приятен, но пък претенции не му липсват.
А кой е разказът, който все още не си написал, а много искаш? Има ли такъв?
Има, но ще го прочетете в следващата книга.
Какво ще ни предложиш в третата си книга? Работиш ли вече над нея?
Всъщност, от „Край до край“ отпаднаха доста текстове, така че в момента имам материали не само за една книга. Искам да видя как ще се развият нещата с „Край до край“ и след това ще мисля за третата. Откъм текстове, няма проблеми догодина да издам нещо ново.
Имаш ли планове за роман? Готов ли си на подобна голяма стъпка?
Интересното е, че аз започнах, пишейки романи, но след това ми писна и преминах към по-кратки форми. Те са по-ударни, а и в един сборник могат да се поместят повече истории. Въпросът е, че имам много идеи и ако трябва да издам всяка една от тях в книга, не знам какво ще стане. По-добре е да пиша в по-кратки форми и във всяка книга да има разнообразни сюжети. В „Край до край“ текстовете също са доста различни един от друг, защото обичам изненадата от това да не знаеш какво следва след като прочетеш поредния разказ.
Какво обичаш да четеш в свободното си време?
Много обичам да чета биографии, защото са ми интересни личностите зад легендите, които познаваме. Харесвам и документална литература. Иначе определено предпочитам ъндърграунд литература с по-нестандартни, по-остри сюжети. Не обичам автори, които потъват прекалено много в претенцията за литература, защото животът е изкуството, а това, което артистите правим, е да го интерпретираме.
А какво чете за последно?
Pitty the Nation – историята на конфликта в Ливан. Другата е автобиографията на Арнолд Шварценегер, която не ме впечатли особено, но пък ме изпълни с респект към човека. Не съм му фен, но всичко си е направил с упорита работа и хъс. Така трябва.
