Бързаш.
Отиваш на работа. Ядеш на крак. Имаш среща. Пишеш доклад. Трябваше вече да си изпратил този имейл. Колко е часа? Какво е следващото в графика? А, стар приятел! "Ще се чуем да, сега съм зает, но ще ти звънна като мога". Някога, незнайно кога. Кафе, кафе и още едно!? Трябва да напазаруваш. Вечеря и стана време за сън. Алармата нагласена ли е? Мрак.
И пак.
Скролвайки стената си във фейсбук за пореден път четеш тази банална и досадна фраза - "щастието е в малките неща". Ама какви са тези малки неща! То няма време за глупости, трябва да се върши работа, има по-важни неща от тези, малките. Няма успех без упорита работа. "Малките неща" за теб са само място, където обядваш.
Но в един вълшебен момент, откраднат от заетия ти ден, се опитваш да се сетиш, да си припомниш. Защото баналното обикновено става банално, просто защото е вярно.
Колко ли пък малки могат да са малките неща?
Ако са истински малки, то щастието е: калинка, цветно връхче на топлийка, бавно разгражащ се бони-бон в устата ти, монетка на улицата, малките сини незабравчици в тревата, лукче от баба ти, тортичка в неделя сутрин, бебе коте, мляко с какао, ключодържател от най-добрия ти приятел, а също и сапунени мехурчета - на тях дори най-сърдитият чичко не би могъл да устои.
Могат да са и невидимо (за другите) малки.
Спомняш си усещането за тих възторг от звука при прокарване на пръчка или пръсти по оградата - като музика, която създаваш сам. Или пък колко греховно вкусно е да оближеш капачето на плодовото мляко или течния шоколад; или чувството за успех, след като си минал тротоара без да докоснеш нито едно ръбче на плочка; задоволството да си подчертаеш урока с цветен химикал; и да си намериш нещо, което си изгубил; да закъсняваш след вечерния час, защото винаги преди да тръгнеш става най-интересно; а също и следобед да си дремнеш, а после да хапнеш.
Сещаш се колко много малки неща имахме, когато бяхме малки?
Сякаш като си голям и вече е задължително да имаш само големи неща. Големи, важни неща. Важни големи и "истински". И сякаш другите са спрели да съществуват и никога да не ги е имало.
А точно те, само те, те правят щастлив.
Защото малките неща са всъщност моменти, всеки един със своята си щастлива мелодия. Те идват един след друг като вълнички и точно тогава е време за избор - да си избереш да намериш детето в себе си, и всяка вълна пред теб да е достатъчно голяма, за да се чувстваш като сърфист, или да чакаш подходящото време, подходящото място, подходящата ГОЛЯМА вълна, за да се насладиш на преживяването. Защото докато чакаш, докато вървиш към големите неща, към големия успех, всъщност забравяш да разглеждаш пътя.
Забравяш, че залезите винаги са различни, че слънцето целува небето само за кратко и си отива, за да дойде на следващия ден ново, с нов ден и с нов залез и нова целувка, но те винаги са различни. Да, ще си кажеш "и утре е ден", но той не е днес и не е сега. Сега си тук и си толкова жив, и имаш всяка една секунда от 24-те часа, с които разполагаш. Или както простата математика и Google показват – точно 86 400 секунди за щастие.
Сега можеш да видиш, че онова момиче в автобуса има прекрасни лунички, че паркът на път за офиса си сменя цвета всеки ден. Че онези листа вече са огнено червени, а другите имат цвят на узрял лимон. И като стана дума за лимони - вече пиеш лимонада, защото ти е вкусна, а не защото е здравословно. И да – най-безсрамно ще си извадиш цветен химикал на срещата, за да си записваш в тефтера. А когато завали ще си щастлив, че можеш да си позволиш да не тичаш, за да се криеш на сухо, защото знаеш, че колкото и да си сладък, няма да се стопиш. И привечер ще вдигнеш поглед към небето и по средата на разговора ще станеш, за да гледаш как горящото небе става розово и после угасва. Кратко, тихо и вълнуващо. Като всеки щастлив момент.
И помни, че някой мъдър човек някога е казал:
"Щастието е като целувка - трябва да го споделиш, за да му се насладиш".
