"Спотлайт" на Том МакКарти е един от онези филми, които те заковават сякаш с невидими пирони за креслото ти в киното, докато почти всяка пуканка засяда някъде в гърлото ти, просто защото, улисан в случващото се на екрана и не разполагащ със свободни секунди, забравяш да я сдъвчеш и следователно - преглътнеш. Ако изобщо някога си купувате пуканки, когато ви предстои да гледате толкова, толкова сериозен и колосален филм.
Когато на тазгодишните Оскари "Спотлайт" пребори конкуренцията на големия фаворит "Завръщането" на Алехандро Иняриту, печелейки най-ценната статуетка за филм №1 на годината, не останах никак изненадан от случилото се. Всъщност дори го бях прогнозирал в социалните мрежи, колкото и нескромно да звучи от моя страна. Не че "Завръщането" не ме хвана за гърлото, напротив - това личи и от ревюто ми за епичната лента, донесла първи Оскар на Леонардо Ди Каприо. Но вътрешно предусещах, че "Спотлайт" е една от онези ленти, които Академията наистина харесва - засягащи и разискващи тежки туморни образувания в социалния живот на Америка, какъвто е скандалът с бостънските свещеници-педофили, разнищени от екипа за разследване "Спотлайт" на ежедневника Boston Globe.
"Спотлайт" на режисьора Том МакКарти ни разказва вдъхновяващата история на екип от четирима разследващи журналисти, които получават до голяма степен дръзка задача от новия главен редактор на Boston Globe. А именно - да разследват сигналите, свързващи католически свещеници в Бостън със сексуални посегателства върху деца. Въпросът реално е там, че всички знаят, че в църквата има педофили, но никой досега не е поставял реална светлина върху него. Църквата защитава всячески своето реноме, а институцията е твърде силна, и с твърде много връзки на различни нива, за да допусне да бъде изобличена. Документите в съда са засекретени, а адвокати и прокурори сключват съмнителни сделки, за да опазят доброто име на Църквата. По-лошото е, че виновните не получават възмездие в пълния смисъл на думата - от обикновените свещеници до главата на злата хидра.
В "Спотлайт" няма главни герои или роли, които да изпъкват на останалите. Да, възможно е да харесвате Марк Ръфало (номиниран за най-добра поддържаща мъжка роля), Майкъл Кийтън или Рейчъл МакАдамс (номинирана за най-добра поддържаща женска роля) повече от останалите, но в същината на лентата стои идеалът на силния колектив. На екипа, който действа като такъв, заемайки се с едно наглед обречено журналистическо разследване, на което дори най-близките им хора в редакцията предричат неуспех. "Спотлайт" е журналистически епос за усилията на четирима души, които приемат случилото се в бостънските църкви първо като хора, а след това като журналисти. Защото се поставят на мястото на жертвите и на техните близки.
"Спотлайт" е филм, който се развива на високо и скоростно темпо от началото до самия край. В почти нито един момент Том МакКарти няма да ви остави да си поемете дъх, а всяка сцена, всеки диалог съдържа жизнено важна информация, която при евентуален пропуск от ваша страна може да доведе до последвало изоставане по отношение на случващото се на екрана.
Както вече пояснихме, в "Спотлайт" няма водеща роля, а сплотен колектив. Някои все пак биха посочили, че играта на Марк Ръфало е адски впечатляваща, като аз бих се съгласил на драго сърце. Особено въздействащ е монологът на неговия герой Майк Резендес в определен момент от лентата, когато журналистическият квартет е близо до това да хване Църквата за топките, а някои от главните действащи лица са нетърпеливи да го сторят на момента, дори и с риск да изпуснат възможността за по-голям улов. Ветеранът Майкъл Кийтън е точно толкова добър, колкото бихте си представили, докато Рейчъл МакАдамс внася така нужното нежно присъствие в един откровено мъжки екип. Специални комплименти бих искал да отдам и на друг добре познат актьор - Лийв Шрайбър, който също е страхотен в ролята на Марти Барън - новият главен редактор на Boston Globe и човекът, който възлага деликатното разследване на "Спотлайт" екипа.
"Спотлайт" е и своеобразна ода за журналистическата професия като такава, каквато трябва да бъде. Достатъчно е да посочим, че говорим за екип от професионалисти, който разполага с време от месеци, за да подготви серия от материали по един-единствен проблем. Нещо, което сериозно контрастира с идеята на fast food журналистиката, която в днешно време виждаме да се бълва от всякакви дупки и отверстия, за които имаме навика да казваме, че Слънцето не ги огрява. Тук не става дума за скоростно изготвяне и предаване на материал, нито за търсене на евтини сензации, бързи кликове или продажби. Говорим за истинска, реална, сериозна и титанична журналистическа работа, която може единствено да служи като пример за всички, които имат желание да се отдадат на тази иначе толкова важна и ключова за обществото професия.
"Спотлайт" е страхотен филм, който задължително трябва да видите, ако все още не сте. Оставете това, че Академията го избра за филм на годината. Да, това също говори достатъчно за достойнствата му, но много по-важен е проблемът, който лентата разглежда. Защото историята на "Спотлайт" е истинска и болезнена, и за съжаление - надали спира дотук.