„Приятнострашно“ от Яна Борисова и Галин Стоев е една от онези постановки, за които съм слушала много от познати и приятели и една от малкото, за които знам, че са я гледали повече от няколко пъти.
Как се разказват два часа, в които сюжетът по-скоро отсъства за сметка на усещанията, които преливат и в диалозите, и в мълчанията на Снежина Петрова, Стефан Вълдобрев, Владо Пенев, Вежен Велчовски и Радена Вълканова? Самият Галин Стоев казва, че това е публичен разговор за интимността и проявленията й в съвременния свят. На зрителя му се струва от време на време, че наднича през прозореца на чуждите емоции и макар да няма право, много иска да научи повече за този вълшебен странен свят.
Фани (Радена Вълканова) и Соня (Снежина Петрова) са много добри приятелки, доста различни като характер, но необходими една на друга. Фани е вглъбена, живееща на ръба между реалност и илюзия, докато Соня е по-нервна, подозрителна към Филип (Стефан Вълдобрев), напълно потънала в параноята на жена, която може да не е достатъчно обичана. От друга страна, тук е и братът на Филип, по-малкият и прекалено обгрижван от него Виктор (Вежен Велчовски), който е влюбен във Фани.
Мислите на четиримата и отношенията им се преплитат по много различни и неочаквани начини, всеки успява малко по-добре да види този, който най-малко е разбирал. Фани е най-причудлива с градината, която прави и педантичността в избора на цветя и дървета. Това ще бъде нейното най-съкровено място, където ще отива, когато след много години съзнанието я напусне и страховете я превземат. Постоянно ми приличаше на Алиса в страната на собствените си чудеса.
Виктор макар и сравнително тих персонаж, крие много неща в себе си. За едно от тях научаваме от Гарабедян (Владо Пенев), най-колоритният образ в постановката, който ни разсмиваше редовно. Нещо, което ми бе нужно след меланхолията на Фани, както и всички най-дразнещи женски черти в Соня. Филип се променяше през няколко реплики и докато го обвинявах несъзнателно за някои негови действия, точно толкова и му симпатизирах в объркването.
Много са слоевете от поуки и размисли в „Приятнострашно“.Най-силно ми остана в съзнанието моментът, когато Фани обясняваше защо са много по-ценни неизживяните неща и хора – тях никой не може да ти ги отнеме, те нямат банален край и горчив привкус. Толкова по-красиво е това, което си можел да имаш и изживееш, вълшебството на онова, което се изплъзва и отдалечава. Сигурно затова финалът може да се тълкува по минимум два начина, аз още не съм сигурна, че знам кой е моят.
Обичам постановки, в които ми е приятно да ми е страшно. Такива, в които няма нужда да ври и кипи сюжет, защото пластовете емоции са достатъчни. Такива, в които рентгеновите очи са по-важни от слуха. Наистина публичен разговор за интимността. Ако и за вас е така, „Приятнострашно“ ще ви хареса. Ама много.
