Доколко решенията, които вземаме, зависят от нас и до каква степен са просто съдба, от която не можем да избягаме, без значение с каква скорост бягаме към евентуалното спасение? Такива въпроси поставят пред нас героите на “Пет годишни времена” (Валентина Мизийска, изд. "Ентусиаст"), чийто живот е като че ли свързан с нишка и, подобно на легендата, тя може да се усуква, но никога не може да се скъса. На тези хора им е предопределено да се разделят и после пак да се срещат; да преживяват заедно радостите, а след това да страдат заради чужди грешки.
Историята проследява четирима мъже и жената, в която са влюбени, като чрез различните гледни точки разбираме не само техните чувства, а и по какъв начин неизбежно си влияят.
Сава, Александър, Марко и Виктор са готови да заложат на карта настоящето си, бъдещето си и най-важното – съвестта си, защото тя няма да им даде мира през цялото време. Общото между тях е, че се чувстват изтерзани в големия град, готов да ги погълне с хищна настървеност, и въпреки че имат всички предпоставки да се чувстват удовлетворени, не намират стабилна опора, за да продължат напред. Ето защо, не подозирайки последствията, решават да оставят една жена напълно да ги разтърси.
И след като се поддават на желанията си, плащат висока цена. Когато са обзети от съмнения пък, ревността ги разяжда отвътре като киселина и ги води към самоунищожение. Четиримата обаче дори не могат да се мразят наистина, защото са сякаш в негласно споразумение и еднакво добре осъзнават магнетичната сила, която ги привлича. Лишени са от правото да мразят и Стела – въплъщението на идеала им – защото знаят, че също потъпкват нечие щастие от стремеж към собственото си, и все пак си затварят очите.
През по-голямата част от книгата не разбираме почти нищо за обвитата в мистерия Стела. Тя ту се появява и читателят има чувството, че винаги е принадлежала на мястото, на което е, ту изчезва като илюзия. Точно когато някой си помисли, че може да я притежава, става още по-недостижима.
Едни гледат на нея като на фаталната жена, други като на неморална, трети като на сестра, майка и съпруга, но истината в душата ѝ се оказва съвсем различна. Щом стигнете до нейната гледна точка, поне отчасти ще вникнете в смисъла на постъпките ѝ.
Тя ни развежда през етапите на живота си и през мрачните дълбини на мислите си. Постепенно започваме да осмисляме резултатите от израстване без авторитети и съпътствано от разочарования. Зад привидната самоувереност и закачливи усмивки травмата ѝ я дебне в засада, когато е свалила гарда си, за да ѝ напомни присъствието си. С времето страхът от обвързване се задълбочава и преди да я напуснат първи, тя го прави.
Романът се спира и върху въздействието на красотата. Тя ѝ печели безброй обожатели, но се оказва незначителна сред тълпа, която я възприема като своя собственост. По-лошото е, че се превръща в греховна и пагубна, тъй като в крайна сметка изборът за използването ѝ остава в ръцете ѝ.
В опит да избяга от самотата Стела само усложнява отношенията си с останалите. Колкото и връзки да има, все пак има една специална, която завинаги ще остане в сърцето ѝ. Тя е като първата линия с боя върху бяло платно – можеш да я задраскаш, да нарисуваш друго върху нея, но със сигурност ще си наясно, че е там.
Валентина Мизийска създава наситена с емоции творба, която се фокусира главно не толкова върху сюжета, колкото върху персонажите. Тя не им обещава сигурност, спокойствие и щастие; не ги залъгва, че грешките им могат да бъдат поправени лесно, след което няма да има следи. Вместо това им предоставя утехата, че се намират в едно и също пространство, гледат към едно и също небе, защото никой сезон, макар че протича отделно от другите, не може да съществува самостоятелно.
