Тик-так, тик-так.
Никога не съм обичала часовници. Има нещо плашещо зловещо в опита да поставиш граници на времето и да го събереш в предмет.
В четвъртък вечер работата ми ме отведе в пространство, огласено от звука на десетки тиктакащи... биологични часовници.
Парти за необвързани, събрало хора, търсещи своите половинки, сродни души или просто забавления за една вечер.
Ако парти за необвързани ви звучи по-скоро като епизод от “Сексът и градът”, мога да ви уверя, че и на нашите географски ширини такова събитие има и добива все по-голяма популярност. Все повече необвързани избират да дойдат тук, вместо да прекарат скучна петък вечер с филм, след който по-романтичните ще се запитат: “Кога ли и на мен ще ми се случи подобно нещо?“
Сядайки на масата и оглеждайки клуба, очите ми се сблъскваха с десетки мъже и жени, повечето от които във възрастовия диапазон 30-45г., които жадно поглъщаха питиетата си и се оглеждаха. Общите ми познания по психология естествено взеха превес. Мислех си, че мъжете са тук, основно за това да забършат нещо, с което да прекарат вечерта, а жените търсеха любовта. Вечната трагедия между мисленето на два пола тук изпъкваше особено ярко, придружена от силна музика, алкохол и игри за необвързани, организирани по американски модел. Задавайки им въпроса “Защо си тук?“, повечето отговаряха “За забавление” и вероятно наистина беше така. Експериментът ми ме отведе на една маса, на която се запознах с 42-годишния Н. Попитах го какво го е довело тук и вярва ли наистина, че на подобно място ще открие половинката си или както твърдяха всички, е тук, за да се забавлява.
Вроденият ми скептицизъм беше готов за много възможни отговори... без един. Някъде между чашата мартини и поредната игра за необвързани, от устата ми се изплъзна словосъчетанието ”истинска любов”. Тогава 42-годишният Н., който имаше четири брака зад гърба си и три деца, ме погледна и ми каза, че независимо на колко години е човек и какво е минало през главата му, той беше тук и продължаваше да вярва, че понятието истинска любов не е просто клише, което ни пробутваха холивудските бози или руските романи.
Дадох си сметка, че няма значение дали това са истинските подбуди на 42-годишния Н., който ми се усмихваше, разказвайки за живота си. И ако някои са готови да хвърлят камъка с “поредния неудачник, който не се е находил или е бил неспособен да опази семейството, което е създал”, запитайте се, може ли някой да го каже, без съвестта му да го ужили на секундата, спомняйки си как приключи последната му връзка.
Няма значение какво е било преди. Всички тези хора заслужаваха едно голямо “браво“ за смелостта да дойдат тази вечер тук и по свой си начин да креснат тихо на света: “Аз не искам да бъда сам. И няма значение дали това, което ще намеря, ще стопли леглото ми за една вечер, или ще бъде човекът, с който искам да прекарам живота си. Аз вярвам.“
Всичките тези необвързани не чакаха принца на бял кон или идеалната майка на децата им. Но бяха тук. Може би някои от вас ще нарекат 42 -годишния Н. романтичен идеалист, а други - глупав непораснал наивник, гонещ последните влакове. Трети пък скептично ще намигнат на авторката, че такива лъжци, успиващи с “любов“, под път и над път и ако толкова е искал любов, защо не е успял да я задържи, след като животът му я е предложил няколко пъти.
Виждайки умивката му обаче, аз не осъдих Н. Усмихнах му се и аз и му пожелах да намери истинската любов, независимо дали това, което открие тази вечер, ще бъде за една нощ, или за цял живот. Защото, във време на интернет и телефонни връзки, еднодневни секс нощи и взаимооотношения, градени на взаимна полза, един човек на 42 се осмели да каже, че вярва в истинската любов.
“Как ще живеем, ако не гоним измамата”, е попитал един голям български писател. Замислих се над този въпрос, след като погледнах Н. право в очите. И нима имаше значение, че той гони най-красивата измама според много хора, а именно любовта, онази идеалната от холивудските бози и руските романи.
Имаше значение вярата, която след разочарованията му не е умряла, а стои по-жива от мисленето на много 20-годишни.
След края на партито се запитах не е ли страшно и плашещо, че цял живот понякога не стига за това да намерим своя “сроден” и не е ли всъщност истината, че много малко са тези, които през живота си са ужилени от “онази, истинската”?
Тръгнах си от клуба, огласен от десетките пулсиращи биологични часовници.
Не чувах обаче един.
Този на 42 -годишния Н., който все още вярваше в истинската любов.