На 1 декември излиза от печат бестселърът „Мъжът, който търсеше сянката си” на Давид Лагеркранс, второ продължение на култовата трилогия „Милениум”, подписана от шведския писател и журналист Стиг Ларшон!
В „Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си“ (превод: Любомир Гиздов, 424 стр., цена: 18 лв.) Лисбет Саландер отново е в центъра на събитията и се сблъсква със смъртни врагове, а Микаел Блумквист е по следите на престъпна група. Организацията, наречена Регистър на изследванията на генетиката и околната среда, официално изучава връзката между наследствеността и влиянието на средата, а на практика експериментира с близнаци, поверени на различни по социален статус семейства. Точно там Лисбет ще се изправи срещу истината за своето детство, а ние ще разберем защо си е татуирала дракон. Пак там ще срещнем Даниел и Лео, двама талантливи музиканти, всеки от които има чувството, че живее половин живот, и всеки от които бива унижаван заради своя произход. Някои от персонажите в романа изгубват живота си, други биват подложени на жестоки изтезания, а Блумквист ги подкрепя самоотвержено и безусловно.
Давид Лагеркранс придоби международна известност с биографичната си книга за шведския футболист от босненско-хърватски произход Златан Ибрахимович. Романът „Онова, което не ме убива” е продължение на трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон, без да почива на записките на покойния писател. Месец и половина след премиерата на „Милениум” 5 общият обем на продажбите надхвърли 1 милион екземпляра. До момента от пенталогията в света са реализирани над 90 милиона копия. Междувременно филмовата компания „Сони” продуцира екранизацията на „Милениум” 4, „Онова, което не ме убива”, чиято премиера се очаква през октомври 2018 г. Режисьор на лентата ще бъде Феде Алварес, а в ролята на Лисбет Саландер ще видим Клер Фой, която нашумя с ролята си в поредицата The Crown.
--
Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше обратно в килията си, когато главният надзирател Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би дори беше малко развълнуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.
19,30 беше най-лошото време във „Флудберя“. Тогава покрай затвора с гръм и трясък минаваше раздрънкан товарен влак, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой друг час от денонощието мястото не бе толкова опасно, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата суматоха, която наставаше точно преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните нападения. По това време Лисбет Саландер винаги оглеждаше отделението от горе до долу и със сигурност не беше случайно, че точно в този миг забеляза Фария Кази.
Фария Кази беше от Бангладеш, млада и красива, и в момента седеше в стаята си вляво от тях. Макар от този ъгъл Лисбет да виждаше само лицето ѝ, нямаше съмнение, че някой я удряше. Главата ѝ потръпваше отново и отново и въпреки че ударите не бяха твърде силни, в тях имаше нещо отработено, почти ритуално. Каквото и да се случваше, то бе започнало отдавна. Личеше си по самите удари и по реакцията на жертвата. Отдалеч ставаше ясно, че тормозът е пуснал дълбоки корени и е прекършил всяка воля за съпротива у нея.
Жената не вдигаше ръце, за да се предпази, а в погледа ѝ нямаше изненада, единствено тих и притъпен ужас. Терорът беше част от живота на Фария Кази. Лисбет осъзна това просто докато изучаваше лицето ѝ, а заключението ѝ съвпадаше с нещата, които бе видяла през седмиците, прекарани в затвора.
– Там – каза тя и посочи към килията на Фария.
Но когато Алвар Олсен се обърна, всичко вече беше приключило. Лисбет побърза да се махне оттам, отиде в собствената си килия и затвори вратата. Отвън се чуваха гласове и приглушен смях, както и товарният влак, който сякаш никога нямаше да спре да бучи и да се тресе. Пред себе си виждаше лъскавата мивка и тясното легло, лавицата за книги и бюрото, където бяха изчисленията ѝ по квантова механика. Трябваше ли да продължава с опитите си да докаже примковата квантова гравитация? Погледна надолу към ръката си. В нея имаше нещо.
Държеше листовете, които Алвар бе размахвал допреди малко, и любопитството ѝ все пак се поразбуди. Но се оказа глупост – тест за интелигентност с две петна от кафе върху празната страница в началото. Лисбет изсумтя.
Мразеше да я претеглят и измерват, така че остави листовете да се изплъзнат от ръцете ѝ, разпръсквайки се като ветрило върху бетонния под. Само след миг тестът се изпари от ума ѝ и тя отново се замисли за Фария Кази. Така и не видя кой я удря. Но въпреки това много добре знаеше отговора. Първоначално не се бе интересувала от настроенията в отделението, но впоследствие се оказа против волята си въвлечена в затворническия живот и постепенно разгада видимите и невидимите знаци, разкриващи кой всъщност държи властта тук.
Отделението се наричаше просто „Б“, но му викаха също и „охраняемия павилион“. Считаше се за най-сигурното място в затвора и на тези, които идваха на посещение или правеха бърз оглед, сигурно наистина им се струваше така. Никъде другаде нямаше толкова пазачи, проверки и програми за реабилитация. Но ако някой се вгледаше по-отблизо, можеше да долови, че тук има нещо гнило. Пазачите се правеха на корави и властни, а понякога пък на милосърдни. В действителност обаче бяха страхливи мекотели, които бяха изтървали положението от контрол, предавайки властта в ръцете на врага – мафиотката Бенито Андершон и нейната банда.
През деня Бенито не се набиваше на очи и се държеше почти като за пример. Но следобед, когато затворничките можеха да тренират или да се срещат с близките си, тя завземаше отделението и терорът ѝ се усещаше най-много именно преди затварянето на вратите вечер. Жените обикаляха килиите, а по коридорите се носеха заплахи и обещания, като сподвижничките и жертвите на Бенито се групираха в два отделни лагера.
