Автобусът скърца по калните пътища, светлините на нощта се размазват по стъклото: в очите ми кървят сълзи, а първоизточникът е сърцето. С перманетнта меланхолия и необуздана влюбчивост потъвам в шала, за да се престоря, че седалките край мен са празни. И стискам клепачи, за да си спомням… всичко. „Son mystére“ (неговото тайнство) звучи бавно и красиво, носи от никога неугасващия артистизъм на френската скръб. На някого би му се сторило, че всичко, за което пиша…