Имах честта да присъствам на предпремиерата на „Жан и Беатрис“ в театър „Българска армия“ - постановка на Бойко Илиев по пиеса на канадката Карол Фрешет.
Трудно ми е да говоря за изкуството, но не защото нямам какво да споделя, а защото то трябва да се усеща и всеки опит за обяснение по малко го умъртвява. Затова ще се огранича максимално, като кажа, че това представление беше едно от най-приятните неща, на които съм присъствала. Актьорите Елена Петрова (Беатрис) и Иван Радоев (Жан) поднесоха на публиката низ от много силни и различни емоции. Страстите на сцената бяха бурни, но отражението им в нас бе още по-могъщо. Не ни липсваха смехът и изненадата, а пред очите ни оживя една истинска история за любов… Или не точно.
"До всички мъже в този град. Млада наследница, напълно с ума си и с ясно съзнание, никога никого не обичала, нито майка си, нито баща си, нито котката си, търси мъж, който да успее да я заинтересува, развълнува и прелъсти. В посочения ред. Срещу значително възнаграждание."
Това гласи обявата на младата Беатрис, напълно обсебена от идеята да изпита любов. Многократно в нейните налудничави монолози се прокрадват думите: "Бяха ми казали, че ако обичаш един мъж…", последвани от стереотипи, с които сме до болка запознати. Премиерата на пиесата пасва перфектно на така прословутия месец на влюбените и представлява един малък бунт към цялото това разхищаване на понятието любов. Заобиколени сме от всевъзможни източници, които ни казват кого, как и че трябва да обичаме. За чувствата се говори така много, че вече са напълно изтъркани и хората се срамуват от тях.
Героинята на Елена Петрова е жертвата на това поробване на човешката психика с любовта. Тя, научена на определен алгоритъм за влюбване и позовавайки се на него, изпитва мъжете, които откликват на призива ѝ. И понеже е убедена така силно в неговата правилност, е неспособна да обича.
Жан, кандидат по обявата на Беатрис, се оказва нейна пълна противоположност. На пръв поглед материалист, обзет от желание да трупа в джобовете си „топки от двадесетачки“, той се разкрива като един самотен мъж, разочарован от света и любовта, поставена на пиедестал в обществото. Героят твърди, че никога не я изпитвал и не вярва в нейното съществуване. Той е въплъщение на често срещания в съвремието ни типаж, вглъбен единствено в постигане на парични облаги и отхвърлящ напълно идеята за обичане.
Жан и Беатрис са две опозици, чиито образи, дори и силно преувеличени, са строители на макета на човешките взаимоотношения. Истерията, крясъците, егоцентризма и физическата саморазправа са скрита, но реална част от любовните връзки.
По време на представлението нямаше как не си спомня за мои познати, отговарящи на същностите или на единия, или на другия герой. Навсякъде около нас, под натиска това "трябва" в любовта, се формират подобни крайности – обсебени да обичат романтици или разочаровани скептици, стигнали до извода, че парите са ключът към смисъла на живота. А всъщност и любовта като изкуството не се тълкува, а се чувства. Чувства се от всеки различно и грешен начин за това няма.
Гледайки, зрителят със сигурност си дава сметка в какво всъщност всички ние сме превърнали най-човешките страсти. Историята е въздействаща до насълзяване на очите, а желанието и удоволствието на актьорите придават нещо още по-специално на изживяването. Дори неизключените телефони да се опитват да го съсипят.
