“You know, when you were growing up, you were eccentric to other people. You maybe seemed weird, but it was just because you were braver and more honest than everybody else"
“Земя на номади” е доста непретенциозна миналогодишна лента, която сега обра три "Оскар"-а – за режисура, за най-добър филм и за главна женска роля. Фърн (Франсис МакДорманд - от също така успешния “Три билборда извън града”) е вдовица-номад. Тя не търси щастието си по света, а американската мечта бляска в очите на неместни. Нейните не греят, освен когато без да иска се усмихне и въздъхнем пак и пак, че няма по-красиво от усмихнатото отчаяние. През дъното до малкия смисъл, Бог разпалва ярко светлината ти и само той се вижда. В малките почивки – за цигара, за жест, нежен поздрав, три минути неволна медитация на стол. В кръвта, завряла от спомен.
“Земя на номади” е филм за ежедневния бит на нещастието. Нещастие, което трябва да си мие зъбите, да ходи на работа, да къта вехториите от миналото си в бус, да яде, ако може, да мръзне. Нещастие, което плаче и обича. И двете отвътре. Мисълта, че всичко най-красиво правим със затворени очи е много вярна. Бих добавила – в мълчание, в тихо сновене, в кратерите на сърцето си пазим любов. Фърн не иска да спре да пуши и да свали халката си. “The ring is a circle and it never ends and that means your love never ends”. Любовта ненарочно става обещание за вечност, защото никакъв земен бич не я прекъсва. Дори борба за оцеляване, дори хладен гроб. Но всяко обично минало пречи на бъдещето, а целта му е да го наторява.
И Фърн се мести. Работи, работи, работи. В ресторанти, във фабрики, в тоалетни, местейки камъни. Вдишва, работи и чака вселенския пясъчен часовник. В промеждутъците споделя време. Най-ценното, най-смело време – в доближаване. В неорайхианската психология първата човешка потребност е от принадлежност. Нарцисизмът, уж застъпен и неизкореним, идва след като сме част от група, която ни приема, вместо вълци-единаци. Втората е от утвърждаване – да сме одобрени и харесвани. Ако не се постави на гръдта на майка си след раждане, ако бъде дълго отделено, бебето се превръща в човек с неосъзната дълбока травма. Изоставянето и отхвърлянето научно доказано причиняват реална физическа болка на индивида. Вадене на зъб, счупена ръка, усукано коляно – мозъкът не прави първа разлика, но емоционалната болка е истинският ад. Чак след като сме обичани и приети, идват сензорна, хранителна и сексуална потребност. Първични, кхъм?
Емпатията на жената, едновременно принудена и избрала номадския живот, личи при контакт с младеж, искащ цигара, жена, признаваща, че има тумор в мозъка, дори с мъжа, който прави миши стъпки към нея. Тя умее да се брани, но натурално съчувства на всички с очи, знае точно колко да каже и какво да премълчи. А тук няма поза, няма нагласяне, само чистота. Фърн разбира живота – носи болката си саможиво, но сърцето си – като извор туптящо.
Тази уестърн-драма с режисьор и косценарист Клоуи Жао е по романа на Джесика Брудър, дълга е 107 минути, оценена със 7,5 звездички, фаворит на "Оскарите" е... с крайно скучна музика в общите забавления. Просто не разбирам кънтри, макар и Лудовико Ейнауди брилянтно да се намесва. Става дума за оцеляване през трудни икономически времена, оцеляване в нашия век, в който свободата е по-ценна от хляба, но не изпомпва кръв без него. Кодовата ми дума е кръв, защото асоциирам цялата победа над болката с шуртяща чиста кръв. Малките победи. Суанки, Линда Мей, Дейв, всяка една искрена усмивка на Фърн, всяка шега. Обградена от хора, бързо живва. Дарена с грижа, рязко се разлиства. Едно красиво цвете с дупчици от всичките неволи, бремета на гърба и камъни на шията. Пръстта съдържа частици от звезди, пръснали се преди еони години. Всичко, посято и нахранило те, носи атоми от звездите. Затова не можем да угаснем.
Клоуи Жао е втората жена и първата азиатка, печелила "Оскар" за най-добър режисьор. The Telegraph описва “Земя на номади” като дълбоко интимен и стряскащо красив. Според The Guardian, Франсис МакДорманд прави ролята на живота си (съгласна за това синеоко чудо). Още издания наричат лентата – филм на годината. Е, оцениха го. Ако ви се бърка до лакти в самота, оценете го и вие. И дано на всички един ден искрено ни пука или поне бъдем на мнението на Суанки – “Имах прекрасен живот. Ако умра в точно този миг, ще е напълно окей".
