Напоследък все повече мисля за проявите на слабост, които не си позволяваме, за тези, които изживяваме сами и зорко пазим някой да не научи, че съществуват.
Някъде от детството датира наложеното чувство за срам, когато плачем, когато ни боли и имаме нужда от помощ. Падаш от колелото, коляното ти кърви и първото, което чуваш от майка си, която търчи след теб, е да спреш да ревеш и да не се лигавиш, все пак нищо не е станало, вече си голямо момиче/момче, а дори и Фърги няколко години по-късно пее Big girls do not cry.
... все пак нищо не е станало, вече си голямо момиче/момче, а дори и Фърги няколко години по-късно пее Big girls do not cry.
Уморените коне ги убиват, нали?
Неусетно влизаш в пубертета, където прецизно някой ти намачква сърцето с преса за чесън и съветите, които получаваш образуват позната картинка – „не плачи, няма смисъл, не си заслужава, стегни се“. Усещаш, че имаш нужда мъката да се излее през очите ти, но обстоятелствата стопират този копнеж – срамно е другите да те видят със зачервени клепачи и подпухнало лице, това говори за липса на самоконтрол, а и рискуваш да смутиш околните, които не знаят как да реагират. Не знаят, защото самите те не могат да се справят с този тип емоции, когато ги преживяват.
Извън солената зона на сълзите, трагедиите вътре в нас се случват, без значение дали ще ни се разтекат по лицето. Струва ни се понякога, че само ние преживяваме кризи и огорчения, че всичко останали са много по-силни от нас, по-овладяни и не толкова лабилни. И тук идва срамът. Срам от факта, че не се справяш толкова добре, колкото трябва и, че не си корав и неуязвим.
Извън солената зона на сълзите, трагедиите вътре в нас се случват, без значение дали ще ни се разтекат по лицето.
Истината е, че дори хората, които ти изглеждат като воини, имат своите моменти, просто не говорят за тях. Зад усмивките и успехите може да стоят редовни срещи с психоаналитик или адикция, за която не подозираш. Всеки е в собствения си малък ад, но всички се страхуваме да го изведем публично на разходка, защото имиджът ни на големи зрели хора, които се оправят сами в живота е твърде лъскав и красив.
Пример за подражание на почти всяко дете е родителят. В неговите очи няма по-мъдър и силен човек (като изключим пубертета, когато си сигурен, че ти знаеш всичко, а майка ти и баща ти събрани заедно нищо) и те хваща един такъв искрен срам, че не си като него/нея. Да не забравяме натрупания житейски опит, който е донесъл спокойствие, сила и хармония, но също и безброй разочарования. И ето те в нищото, печално брулен от ветровете на огорченията, докато майка ти ти дава поредния безценен и железен съвет. Не можеш да си представиш, че някога и тя е била на 20 и няколко, объркана, смутена, потисната. Иска ти се да наваксаш всички пролуки в устойчивостта ти и веднага да станеш недосегаем, но не можеш и ти се плаче. Но не ревеш, защото само бебета реват.
Сигурна съм, че ако не потискахме толкова много емоции, щяхме да имаме по-малко бури, които да се чудим как да замаскираме и от себе си, и от света.
