... този свят се е превърнал
в една огромна говорилня,
където всеки сам на себе си говори
като във многолюден психодиспансер.
— Роман Кисьов, из "Терапия"
На няколко пъти започвам да пиша текста и спирам. Самото заглавие предполага тишина. Да спрем да се обясняваме. Да млъкнем. Но защо?
Причините са много и главната е загуба на време. Наистина, ако човек чува колкото разбира, а разбира съответно на разума си, то вероятността да се разпилявате в излишни слова е голяма.
Държиш на някого? Затова, за да няма недомлъвки и неразбирания, които да хвърлят сянка на взаимоотношенията ви – говориш. Факт е, че най-близките ни същества нямат нужда от обосновки. Те ни познават и мотивират поведението ни преди да сме формирали воля. Досега не ми се е налагало да попитам защо? Може би от уважение и вяра в тях. И е много приятно и тебе да не те подлагат на разпит. Вълшебна е ласката от верни и предани очи. Поглед на куче. Вярно, радостно и добронамерено - застава зад теб винаги, освен когато прекалиш и спокойно може да ти каже, че си задух. Но насаме.
Ами по-далечните? Случайните минувачи, добрите познати, тези за „по чашка“, и всички, които не те познават като дланта си. Там, където тишината е млъкване и действията ти се тълкуват грешно. Често дължиш извинение не за това, което си, а че си обект на нечия мисъл и си виновен, защото си прочетен, но по диагонал, мързеливо и погрешно. Е сега какво? Ще говориш ли? Всъщност животът показва, че и часове да отделиш – това няма значение, защото всеки вярва на себе си повече отколкото на разказвача.
До другаря, когото охотно наричаш събеседник, стоят като оръженосци неговите страхове, гордостта, чувството му за хумор, интелектът, сенки от миналото, всичко, което е преживял, както и това, което не е, стремежите, знанието и невежеството му, съвестта и липсата на същата. Както и „бол“ болни теми, които може небрежно да си разклатил. Неусетно обикновеният спор може да се превърне в бойно поле. От една страна, гласовете на десетки невидими личности, които образуват комплексна персона, а от другата – твоят глас. Независимо дали говориш небивалици или словото ти е логично, ведро или право – всъщност няма значение. Какъв е шансът за успех? И въобще кога е налице успехът?
Неусетно обикновеният спор може да се превърне в бойно поле. От една страна, гласовете на десетки невидими личности, които образуват комплексна персона, а от другата – твоят глас. Независимо дали говориш небивалици или словото ти е логично, ведро или право – всъщност няма значение. Какъв е шансът за успех? И въобще кога е налице успехът?
Тук не става въпрос за това кой е умен и кой е тъп, добър или лош, прав или крив, тесногръд или шматка (шматките по правило са по-широкоскроени). Въпросът е, че човекът се е формирал като някакъв магичен мини универсум. Ти и събеседникът ти - две планети, рядко от една вселена. Често не говорите на един език, затова да разбереш позицията на другата страна е като да гледаш страхотен филм на мандарин, уви, ти дори не знаеш, че и цитрусите си имат език. Затова проектираш всичко, което носиш в себе си у другия. Действаш инстиктивно, като съчиняваш смисъл, който не е вложен. Или точната дума е примитивно? Не, това звучи рязко. Да речем, че реагираш, както досега (това е умерена реч и вероятно ще предизвика по-малко негативи). Вярно е, че човек вижда другите не такива, каквито са, а какъвто е той. И е обяснимо. Програмирани сме така, че да търсим и откриваме вече познати за мозъка явления. Ако се разхождаме из поляна с кокичета, виждаме кокичетата, защото не знаем какви са тия плевели около тях. Ако попитаме племенницата ми, това ще е поляна с цветенца, защото не познава кокичетата. Ако разходим един сляп човек, ще е мястото, където ухае на цветя. Те пък кокичетата не ухаят. Както и да е, разбрахме се. Пази Боже да попитаме един художник или някой поет, тука статията не позволява такова развихряне. Всъщност, виждаме не само колкото знаем, но и каквото и колкото носим. Затова и добронамерените хора очакват добрина, егоистите считат другите за егоисти, състрадателните търсят емпатия, а завистливите са убедени, че им завиждат.
Склонни ли сме наистина да променим убежденията си в спора? Зависи. Установена е една закономерност: веднъж щом човек изрази мнение, запише го или по някакъв начин го афишира, дори да е бил несигурен в казаното, на един по-късен етап, всъщност отстоява първоначалното. „Като магаре на лед“ – запъва копитца. Иначе казано – не обичаме когнитивния дисонанс. Това е състояние, в което човек не може да задържи две противоположни мисли в съзнанието си и затова е заставен да направи избор. Вземането на решение води до формиране на убеждението, към което си се придържал преди най-кратък период от време. Затова отхвърляш останалите възможности без размишления. Ето защо, без да съдиш човека за комфорта, който гони, разбираш, че разговорът ще продължи дълго. Пък ако не ти се занимава, ще е удачно да млъкнеш, защото и ти носиш недъг и не един пейзаж си пречупил през кривата му зеница. По-удачно е да затанцуваш интимно с когнитивния дисонанс и да не бързаш с отговорите. Въпросите може и да се увеличават, но отговорите се явяват ранни заявки за правота и неизбежно водят до бъдещ дискомфорт.
Правилото е, че търсим потвърждение на вече формираните възгледи. Не ни влекат контрааргументите на твърденията ни. Освен това, ако Пешо вярва в нещо, той не се интересува от доказателствата, които са против позицията му, а ако доказателството се размаха пред Пешовия нос – той го омаловажава. Изглежда в това няма нищо нередно. Така сме устроени.
Правилото е, че търсим потвърждение на вече формираните възгледи. Не ни влекат контрааргументите на твърденията ни. Освен това, ако Пешо вярва в нещо, той не се интересува от доказателствата, които са против позицията му, а ако доказателството се размаха пред Пешовия нос – той го омаловажава. Изглежда в това няма нищо нередно. Така сме устроени. Не е нужно да сме психолози, за да сме по-толерантни към събеседниците ни. И към нас. Да си даваме зор също е излишно. Всички ще чуем, доколкото можем. Затова, ако човекът отсреща не е от твоята галактика, чувствай се свободен да не се обясняваш, защото енергията е изчерпаема и понякога да бъдеш чут струва повече отколкото да не бъдеш.
Излиза, че да нямаш желание „да се обясняваш“, колкото и махленско да звучи, е по-скоро уважение към правото на някой да е каквото е. То е благословията, която си даваме един друг за странностите, индивидуализма и вид почит към паралелна вселена, дори да намираме устройството й за порадоксално.
Верен е и изводът на Валери Петров, че: „В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби.“ Вярвам, че много от нас са се предали, защото дисбалансът не им понася. Вероятно за повечето две противоположни идеи не съжителстват мирно в една глава. Ето защо, имаме потребност да създадем ред в съзнанието си. Наречете го фалшив, крив или сълзлив. Да се оставим на мира. Всеки се справя, както може. След интелектуалната чистка тези личности намират мир и добиват чувство на правота. Затова и на всяко мнение, различно от тяхното, гледат като опит за революция. Някой да е чувал за спокойна, кротка и мирна революция? Без кръв, без жертви, без победени. Именно! Те са в правото да защитават хармонията в тях. Дали са криви или прави - това не ни засяга.
Други пък се борят – лутат се ту в една, ту в друга посока в търсене на мир. Хей, толкова е шумно в тях. Разбирам защо не искат да те чуят. Шумът от „монодебатите“ не им позволява. Битката в тях е в пъти по-важна от отношенията им с теб. Остави ги на мира.
Шизофренията е интелигентното състояние на човека. Представете си се обградени от всичките си съветници – добродетели и пороци и техните позиции. Не им се карайте. Не им се сърдете. Те са шумни, но не са слепи.
Обясненията са пияни безделници, които никога не изтрезняват.
Делата борят всички позиции.
снимка - StockSnap