Може би точно в този момент стоиш до прозореца, пушиш и гледаш млечната сивота на мъгливия градски пейзаж. А може би не пушиш. Може би отпиваш глътка вино. Добре, не пиеш сам и си спрял цигарите преди две години и вече си веган. ОК, да кажем, че просто гледаш. Гледаш и разсъждаваш.
Традиционните за този толкова специален, празничен и изпълнен с критично високо ниво на депресивни състояния период от годината мисли се промъкват в главата ти като червеи в изгнила ябълка. Или като тийнейджърка, вмирисана на цигари и алкохол, през преходния хол към стаята си, часове след установения вечерен час. ОК, може и като дядо Коледа в нощта на Бъдни вечер, в стаята на заспалите послушковци, които цяла година са инвестирали във висок морал и са упражнявали покорство с цел придобиване на така мечтаната материална награда, която понякога служи са спускане по извитите баири, а друг път може да решиш златните ѝ коси със специално гребенче, или пък има ултра-якия механизъм, който ѝ позволява да лети, управлявана от дистанционно.
Но, малко се отплеснахме. Докъде бяхме стигнали? Да. Мислите. Онези за ексзестенциалните клишета, които, колкото и на големи индивидуалисти да се правим във Facebook, ги мислим всички. Отмина още една година – какво направих през нея? Вече съм на 30 – какво постигнах и накъде вървя? Нещата не се развиха точно така, както внимателно ги бях планирал, когато бях на 9 и бях просто убеден, че ми предстои живот на суперзвезда или на Батман.
Статистически погледнато, в най-голям процент от случаите потребителите на подобен род мисли стигат до две открояващи се състояния: А) оплакване и Б) самообвинение. Обикновено първата група спада към хората, които винаги и по всички възможни начини биха могли да накарат заобикалящия ги свят да се почувства виновен за несправедливите им страдания. Вторият тип потребители пък са склонни безропотно да поемат цялата вина за всички житейски случки и последствията от тях върху себе си и да изпадат в самобичуване и самосъжаление. Обикновено вторите са доста апетитна плячка за първите, които с лекота ще им вменят чувството за вина, на което те и без това са склонни и ще ги схрускат като забравен сред корите на баницата новогодишен късмет.
Та, отдалечи са за миг от своето замислено до прозореца Аз и безпристрастно определи към коя група потребители на мисли спадаш – оплакващ или самосъжаляващ се. Избра? ОК. Всъщност, където и да се позиционира, това няма никакво значение, защото нямаш право. Да, разбра ме, нямаш право да правиш нито едното, нито другото. Защо ли? Ами, защото всичко е въпрос на избор. На личния ти, свободен и неприкосновен избор. Истината е, че ти и само ти си отговорен за едничката точка от безкрайното поле на възможности, в което се намираш и всъщност колкото по-бързо асимилираш тази простичка истина, толкова по-бързо един огромен товар ще падне от плещите ти. Всичко в този свят се свежда до поредица от причинно-следствени връзки, чиито създател и режисьор си самият ти. Точно като в деветдесетарската фантастика с Гуинет Полтроу „Плъзгащи се врати“, в който в един ключов момент реалността на героинята се раздели на две – в едната тя успява да хване метрото, а в другата го изпуска за миг, заради едно дете на стълбите. След това двойната сюжетна линия проследява по колко различен начин протича живота на героинята в единия и в другия случай – и то само заради едно изпуснато метро.
Рядко се замисляме обаче колко по-фундаментални последствия върху живота ни имат ежедневните избори, които правим: дали ще останеш в една деструктивна връзка, която прави така, че в огледалото започваш да виждаш кофти подобие на себе си, но в мнимия комфорт на „двойката“ или ще я прекратиш с ясното съзнание, че ще останеш сам(а), понякога хардкор сам(а), както се изрази наскоро една близка приятелка, за неопределен период от време, изпълнен с куп тъпаци и нищонеслучване, докато не срещнеш онзи, който ще припознаеш като „наистина твоя човек“ – въпрос на избор.
Дали ще продължаваш да бачкаш на опротивялата до краен предел служба, от която обаче си взимаш кинтите всеки месец, или ще кажеш „Майната му“ и ще опиташ да правиш онова, което те кара да се чувстваш истински щастлив и свободен, разбира се, без никакви гаранции за стабилни доходи... или каквито и да е доходи – въпрос на избор.
Дали ще продължаваш да живееш в град, който по начало е твой роден, но понятието „у дома“ изобщо не приляга на сърдечната ти чакра, или просто ще си хванеш куфарите и ще заминеш за онова място, за което винаги си мечтал, без грам сигурност и опора – отново въпрос на избор.
Всъщност дори онези малки и на пръв поглед незначителни решения, които взимаме всеки ден, биха могли да имат не по-малко фундаментални последствия върху животите ни – дали ще отидеш да поздравиш онова момиче, с което те запозна онзи ден колежката ти в обедната почивка и което виждаш да пуши на отсрещния ъгъл, или просто ще продължиш пътя си, защото по природа си темерут и срамежлив – въпрос на избор.
Дали ще решиш да прегледаш обявите за работа за последно точно сега, в този миг, или за пореден път късаш заявлението за напускане – въпрос на избор.
Дали ще решиш да ходиш пеша, или ще се качиш на тролея за две спирки – отново е въпрос на избор, но знай – никога не се знае какво (и кого) ще ти предложат тези два паралелни маршрута към работа.
Звучи като в клиширана коледна романтична комедия, но всъщност това е самата реалност и тя ти се случва всеки ден. И всеки един жест, всяка една идея, всяка една крачка в определена посока те докарва до момента, в който се намираш точно сега, в този миг. Пред този прозорец и на това място. Сътворен майсторски от самия себе си. И всъщност това е най-правилното място, защото точно тук и точно сега, започва твоето утре. И вече нямаш право на оправдания.
