На 21 ноември, за трета поредна година, в София и страната се проведе инициативата „Нощ на театрите“. Бяха изговени и напечатани специални книжки, брошури и програми, бяха направени десетки фейсбук страници и събития, хората тичаха да си купуват билети предварително и цяла нощ гордо отбелязваха присъствие насам-натам по театралните събития. Традиционно, инициативата вля една банка кръв в издишащите театри, традиционно се вдигна медиен шум, традиционно за едни около 24 часа да отидеш на театър беше нещо гордо, нещо модерно и някак задължително. Повечето постановки, дори тези в алтернативните и ъндърграунд пространства, бяха разпродадени. Ако не предварително, то на място. Това е прекрасно.
Но, да не се начуди човек, тези постановки всъщност се играят и извън инициативата „Нощ на театрите“. Всяка божа вечер в столицата има поне пет треатрални постановки – както в големите, утвърдени театри, така и в техните алтернативи. Всяка вечер, за сума, която граничи със смехотворната в световен мащаб, можете да отидете да гледате големите звезди на българската сцена или абсолвентите на НАТФИЗ. В България да отидеш на театър струва между една и три кутии цигари. Една голяма водка в столичен клуб. Един топъл шоколад в мола. В България можеш да получиш душите на една група хора безплатно, за около час или два, можеш през техните души да поизтупаш и своята от многото прах и смог. Можеш да го правиш всяка нощ, защото всяка нощ е нощ на театрите. „Магията на театъра“ не е хаштаг във фейсбук и не е еднократно събитие с дата, начален и краен час. „Магията на театъра“ пази крехък баланс в пространството между актьора и публиката. Защото когато има публика, актьорът гори на сцената. Когато я няма – гори самата сцена.
Веднъж или два пъти в месеца директори, пиари, режисьори и актьори си гризат ноктите и се чудят ще има ли пред кого да покажат труда си. Веднъж или два пъти в месеца падат представления, поради липса на публика. Веднъж или два пъти в месеца, екипа на представлението започва да звъни по телефона и да кани познати, които да дойдат да гледат за трети път. Веднъж или два пъти в месеца, хонорарът на актьорите не им стига дори да вечерят след представлението. Режисьори се отказват от парите си, за да има за актьорите. Директори се виждат принудени да свалят постановка от световна класа, защото не пълни залата. Това са нощите на театъра, които никоя медия не отразява.
В западноевропейските страни, даренията оформят около 50% от бюджета на всяка културна институция – театри, опери, музеи, галерии. Там даренията започват от няколко милиона евро и стигат до десет евро. Да дадеш парите си в подкрепа на изкуството е въпрос на чест, а когато изкуството претърпява криза, дарителите го приемат като личен провал. И... започват да даряват още повече.
Тук някак кисело си вадим петте лева от джоба, някак измамени се чувстваме, сядаме на седалката настръхнали и в очакване да разберем „засужаваше ли си парите“. Ако останем доволни, свеждаме глава почти пораженчески, ако ли пък не – прекарваме следващите една-две седмици в опит да обясним на всичките си познати какъв ужас е българският театър и каква шмекерия е да ти вземат париците за подобно нещо. А българският театър е като едно много интелигентно, но много чувствително малко дете – то ще се свие в ъгъла и ще те гледа изпод вежди, докато не дойдеш да го прегърнеш и да му кажеш, че всичко е наред.
И за да успее да излезе българската култура от забвението, в което е натикана поради чисто политически и икономически сакатлък, за да не изгори не само сцената, а и всички на нея и около нея – каним Ви на нощ на театрите. Всяка нощ. Започвайки от тази.
