Бежанската криза се превърна в един от водещите световни проблеми за последните няколко години, като и до днес лидерите на най-могъщите държави на планетата умуват върху решенията, които могат да приложат, за да овладеят процеса. Процес, който според мнозина, вече е излязъл извън контрола им.
Не политиката като такава обаче е в центъра на този материал. А човечността. Усмивките. Напомнянето, че и бежанците са хора, също като нас. Че и там има деца. Беззащитни и невинни. Деца, които с нищо не се различават от нашите. С всичките им мечти, надежди, страхове и кошмари. И не по-малко заслужаващи правото на живот. Изконното право на живот.
Фредерик Сегуин е фотожурналист, който си поставя задачата да представи едно различно лице на бежанците. Различно от трагедията им, от житейските им несгоди, от загубата на дом и семейство. От бягството от войната.
"Трагедията и драмата са добре познатите лица на бежанската криза. Когато отидох при тях, за да документирам ситуацията, знаех, че ще видя и нещо повече от това. И не останах разочарован", разказва Сегуин.
Това, което Фредерик открива е, че макар и бягащи от най-големия човешки ужас - войната, всички тези хора и деца не са изгубили умението си да се усмихват. Въпреки всичко. "Посрещнаха ме повече усмивки, отколкото сълзи", споделя той, допълвайки: "Видях радост и благодарност за малките неща, които ние приемаме за даденост - подслон, храна, семейство и преди всичко: сигурност".
"Нямам деца, но се опитвам да си представя, колко трудно би ми било да взема най-скъпия си човек в живота си на толкова опасно пътуване", споделя още Фредерик.
И наистина, загледайте се в тези лица. Какво виждате? Терористи? Престъпници? Убийци? Изнасилвачи? Защото, лично аз, не виждам нищо подобно.
Виждам нормални хора, които са напуснали родината си, може би без да го желаят. Но защото се е наложило. Колко от вас, някога в живота си, са се сблъсквали с война? Виждали ли сте оръжие да гърми срещу вас? Или снаряд да се стоварва от небето в близката до вас сграда? Виждали ли сте някога човек да умира?
Силно вярвам, че повечето от тези хора не искат да живеят извън родните си места. Че някога те ще се върнат там. Когато е безопасно. Безопасно не толкова за тях самите, колкото за децата им. За същите тези деца, които се усмихват толкова ангелски на снимките, направени от Фредерик. Невинни и непорочни. Деца.
Разбирам притесненията на Европа, особено след терористичните атаки в Париж. Не съм наивен. Наясно съм, че наред с тези хора, на нашия континент влизат и други, които не би трябвало да са тук. Хора, които са опасни и пристигат в Европа с напълно ясни намерения. И задачи. Но можем ли да кажем, че тези деца са едни от тях?
Силно се надявам, че Европа все пак ще успее да отсее едните от другите. Защото така е човечно и така би трябвало да бъде. Не зная как, не зная и какви са механизмите за това. Ако знаех, вероятно щях да се насоча към различно поприще. Това е за политиците. Моля се само, че заедно с яростта и желанието за отмъщение, няма да обърнем гръб и на хуманността. Иначе какъв е смисълът?
Сами преценете. Виновни или невинни? Бъдещи терористи или съвсем нормални хора, също като нас? Потърсете човека в себе си и се опитайте да си отговорите. Ние нямаме намерение да ви даваме насоки. Отговорността е лична за всеки.
