За да няма объркани и недоумяващи, най-първо трябва да отбележим, че „Тъгопоглъщач“ не е театрална постановка. Тук нямаме предвид, че не е типичната театрална постановка, а че просто в самото си същество е нещо съвсем, съвсем друго.
„Тъгопоглъщач“ е среща. Разговор. Спомен.
Великолепната Мая Новоселска е нашият пътеводител през този малък човешки свят, който буквално оживява на камерната сцена на Театър 199. А чий е този свят?
Този свят е на мъничката Дафина Георгиева – Роня и нейното огромно сърце, безбежно въображение, нейните магически подбрани думи и приказно шарени светове.
Дафина остава завинаги на 14 години. На тази възраст тя става жертва на войната на пътя, като животът й бива отнет на пешеходна пътека, докато тя отива на училище.
Историята е тъжна, много тъжна, но някак, парадоксално, Роня не ни натъжава, а като че с копринена кърпичка нежно попива капчиците тъга, избили на очите ни. Роня е Тъгопоглъщач.
На сцената се преливат като в сън нейните думи, стихове, дневници – цялата малка съкровищница, която ни е оставила тя като отворена вратичка към огромния свят, който е носела в себе си. Още приживе нейните дарби и таланти не остават незабелязани от големи български имена като Валери Петров, Юлия Огнянова, Леда Милева. Те я определят с думи като „ценно бъдещо цвете“, „слънчево снопче светлина“, „литературно дарование“.
И това не са просто празни суперлативи. Думичките, които Роня подрежда имат дъх на свежа поляна, на лято и свобода, на боси стъпки в дивите треви. В написаното от нея има една мъдра, жизнеутвърждаваща тъга, една нежна любов към природата, живота и света, едно усещане за топла светлина, която безкрайно лесно преминава пътя от нейната писалка до нашите сърца. И не можем и не можем да спрем тайничко и егоистично да искаме тези думички, останали след нея, да са малко повече. Много повече. Защото именно това липсва в нашия ден, в нашата литетратура, в нашата реалност - тази чиста, простичка и ангелска любов към живота. Тази малка Роня, която учи големите как се живее. Която разказва най-кратката, най-щастлива и най-тъжна приказка, която някога сме чели:
"Имало едно време един-единствен човек на Земята. Той живял щастливо сред растения и животни. И така нататък...“
И през цялото време, седейки в салона на театъра, ти се иска да можеш да хванеш тази Роня за ръка и да я изкараш от там. Да се шмугнете тайно през задния изход и да тичате презглава към някой залез, а когато пристигнете щастливи и задъхани да разбереш, че не ти си я водил, а тя - теб.
„Тъгопоглъщач“ принадлежи на някоя ливада в лятна вечер, в планината, в гората, на брега на морето. Той не се побира в театралния салон и през цялото време ти се струва, че ще срути стените, за да получи широтата, която му е необходима.
И въпреки това, прави чест на Театър 199, че е приютил подобен вид случване. Че е предоставил пространството си за тази среща между Дафи и всички хора, които никога не са я познавали. Всички хора, на които тя е липсвала, без никога да са чували името й.
„Вървя по улиците. Около мен се носи дъх на фъстъци и кестени, аромат на изсъхнала шума. Мирише на дъжд и мокра земя. Оголените дървета приличат на страшни черни птици. Студено е. Тревожен тътен се носи из въздуха. Вятърът размахва ръце и разпилява дъжда по земята. Аз загребвам с пълни шепи от него и хуквам по улицата с прогизнали, тежки обувки. Викам, пея, крещя, но гласът ми потъва в дъжда. Мракът връхлита рано и ме поглъща. Аз поставям в сърцето си неспокойствието на Земята.“
А на Вас не Ви ли липсва...?
