Когато животът е спрял и сякаш нищо ново не иска да влезе в него, е време да потърсим спомените си. Да разберем с кого сме пропуснали да излезем начисто и в мир. Къде в миналото е скрита болката, която продължава да ни изгаря, да отидем при нея и да потърсим малко любов наоколо, за да можем да продължим настоящето си свободни. Понякога в дом от лед, стъкло и стомана се налага да търсим тайните на собствените си неосъществени мечти, за да събудим надежда за тях. Понякога е време за безкомпромисна ревизия."
Димитър Касабов и Йордан Славейков,
Режисьори
Премигваш веднъж – дваж, а клепачите ти натежали от сцени на абсурд. Абсурд, в който ти не се виждаш. „Спуснат с парашут.“ И не искаш другите да те занимават. Нито светът да изисква от теб внимание, нито да усетиш глад или студ, или каквато и да е форма на принизяване на духа. Не искаш да си роб. Не и да си акцента на платното. Искаш да се размиеш и да отлетиш някъде, където щастието ти се рее. Без хомот от битовизъм.
Но и не искаш да си сам. Затова не отказваш да се замесиш във всичко абсурдно. Ако ти е останала и следа от човечност, от съпричастност, както обичаме да казваме в 21 век, то ще потърпиш или както споделя Тенеси Уилямс: „Когато толкова много са самотни, невероятно егоистично е да си самотен сам“.
Студ.
„Стъклената менажерия“ представя пагубното въздействие на точката. Точката, която времето, животът, роднините, безпаричието, благоприличието, комплексите, инерцията, страха, разума, сметките за тока, куцият ти крак, липсата на кураж, безверието, връщането назад и бездействието занапред с почти демоничен размах слагат в изречението, което искаш да бъдеш. Или това, което авторът Тенеси Уилямс е искал да бъде.
Постановката е биографична. Младият Том протестира против точките. Той се лута, търси, чупи пръсти и прегризва мечти. Лора, сестра му, живее във вълшебство и комплекси. И страхове. Малък недъг. И магия. Прототип на Лора е сестрата на автора – Роуз Уилямс. „Стъклената менажерия“ според Уилямс е „продукт“ на „силните чувства, които изпитвах, докато гледах как сестра ми полудява“. Авторът е близък със сестра си Роуз, която е диагностицирана с шизофрения и е поставена на лечение. Повечето от срещите им са в лечебното заведение, където се ниже по-голямата част от изречението й. Сложно съставен живот с подчинено обстоятелствено – Синя Роза с шизофрения...
Последва лоботомия. Не си само ти. И аз не го бях чувала това. Изразява се в оперативно прерязването на снопчетата от вътрешномозъчни нервни влакна. Около 1940г. психолози и психиатри твърдят, че тази операция е антихуманна и води до „дълбока промяна в психиката и унищожаване на личността“. Не лекувала нищо, а премахвала симптомите на (авто)агресия. Като да ти „дръпнат шалтера“. Пациентите ставали по-малко агресивни. Останка от жигосана душа.
Божи дар.
Досаждам с малко светлина върху живота на автора, за да доловите не само грохота, но и шепота. Както общувате с любим човек. По време на спектакъла ще има много да обменяте.
Между ласки и шамари ледът се топи.
Линията на времето е усукана. Особено за майката на Лора и Том. Хората, чиито поглед е ту назад, ту напред, хич да ви кажа, не изглежда да се радват на съществуването си... Преживяват неизживяното, преразказват неказаното, извиняват се на ум и не прощават вече преглътнато. Театърът извън залата е нелицеприятен. Нескопосан. Че и ти да си си публика. Екзалтираш от собственото си великолепие. Съвсем не е приемливо. От ставане и ръкопляскане си износваш ставите...
„Всичко в живота са спомени, с изключение на един настоящ момент, който преминава покрай нас толкова бързо, че едва го улавяме.“ Тенеси Уилямс
Не си го мислете тъй. Драмата е умерена. Хуморът балансира с истини. Ще се посмеете. Предупреждение, поднесено като наслаждение.
Постановката завършва с питанки и многоточия. Вероятно това се нарича щастлив край.
Излязох със сълзи. Продължих със стъклен еднорог.