Насилие, психопатология и прeмиум хорър? Събери си всички болни фантазии и пусни Squid Game. Кошмарът не дискриминира в едно-единствено правило – всички са равни само докато играят.
Сериалът е нещо като Шайло Пит за подсъзнанието на консуматора. Манна между “Убийствен пъзел”, “Игрите на глада” и “Широко затворени очи”. С прости думи – световен елит от глезени дебелаци и социопати измисля как да изпие утайката на южнокрейския свят, подправяйки я с илюзия за избор. Изкушава поединично клетници с шанс да захлебят, а после ги връща в детски игри да заложат кръвта си за милиарди вони. Валута, която трябва постоянно онлайн да обменяш, за да разбереш за колко пачки, аджеба, си струва да скъсаш етикета “човек”.
Под съпровода на Щраус и по стълбище от картина на Мориц Ешер пристъпва гузната ти съвест под ръка със загазили герои. Някакви хора, които би завил в станиола на цигарите си и хвърлил във вселенското кошче. Измамници, престъпници, лентяи, на ръба на оцеляването, на гърба на обществото. Сред тях има изкукал дядка, бабаит-насилник, задлъжнелият гений на квартала, пакистанец-подмазвач, сочна джебчийка, театрална лъжкиня и... холограма на всичките ти черни желания.
Според Северна Корея, символисти и обща логика, Squid Game е огледало на гнилия капитализъм и цели да покаже как той не работи, понеже е лесно да изпаднеш и на никого не му пука. В същата Северна Корея концептът “любов”, както и “приятелство” липсват в езика, несъотнесени към партията. А за да снижи последиците от коронакризата, налегнала измиращото население с 30% недохранени деца, облъчвано и тероризирано, спящо в концентрационни лагери, лишено от всеки тип човешко право и заплашено с екзекуция при тънко “не”, Ким Чен Ун насърчи севернокорейците “да ядат по-малко до 2025 г.” .
Пред дигиталната диктатура на Китай и “1984” на фамилия Ким, капитализмът е “Милион и едно желание” за 90-тарско дете.
Илюзията за избор и демократичен глас, заедно с “Разделяй и владей” са по-стари от предците ни, но Хуанк Донг-Хьок (режисьор и сценарист) е просто човек, вторачен в успеха. Гради скелето на тази взривяваща дистопия още от 2009, пред фалит и живеещ при майка си, досущ главния си герой. Вдъхновен от комикси, измисля игра на оцеляване, в която самият той би участвал. Процесът на създаване е дълъг и маниакален. Пренаписва доста епизоди, шест месеца редактира първите два. Дори да отразява нечестността на строя, основната му цел е глобална резонация. И макар да губи шест зъба от стрес, получава 111 милиона зрители, чупи класацията на 94 страни, ТВ рожбата му се превежда на 30 езика и забърсва трон и конкуренти като най-гледаната оригинална продукция на Netflix за всички времена. “Все пак не забогатях”, допълва Хуанк.
Жалко. Но освен бърз културен печат под форма на Хелоуин костюми, живи и онлайн копия (включително БГ вариант на играта) и дори криптовалута, Squid Game е богат на уроци по психология. Разрязва съзнания и по корейски без warning изкормва червата, вързани с истина. Доверието е малка снежинка под езика и сам я топиш. Железните мъже се огъват под ужас, меките се разграждат. Обаче някои плъхове теглят късата клечка, а най-наглеещият тип се оказва грижовно мече. “Добрите хора си личат”, би казала баба ми. Личат си, до третия пласт. В едно миниобщество под натиск всеки носи умения, с които да служи на другите, но иронията бута и най-чистите души към все по-дълбоки асоциации, които подсъзнателно мотивират избора. А ти би ли убил от параноя?
Първо ниво – егоизъм или минимална жертва. Второ - стратегията бие физическия капацитет. Чипирани сме със стаден рефлекс – един се осмелява и се затъркалват молитви за пощада.
През 80-те в Южна Корея има центрове за социално пречистване. Събират сираци, просяци и скитници, вкарват ги в нечовешки условия, експлоатират ги, изтезават ги сексуално и най-често убиват. В случай че някой ОЩЕ не е достатъчно убеден, че корейците са брутални, то Squid Game през тяхна призма е с милостиво-честни правила.
В азиатското “All Man Must Die” с дразнещо-напевен тон (моля, без дублаж), хората умират моментално, като да колиш свиня за месо. Само дето месото е душевният оргазъм на елита. “Всички са равни, докато играят”. Тук поне имат шанс.
За пръв път световният елит е филмово отразен като злокобно божество през 1920 година в “Най-опасната игра”. Без значение дали го допускаме, най-богатите са портретирани като изроди, вманиачени по контрол. Щом си презадоволен, ставаш садист, детските игри са оргия с невинността и във всички релиигии присъства жертвоприношение. В сериала то е изразено с панделки по ковчези, а логото му е визуален печат на класите. Долно кръгче – бедни ; квадрат – маса; триъгълник – елит, управляващ масата, а най-горното кръгче – култ-елитът над всички тях. Криминалните хроники твърдят, че ако си играеш с животи, то да се смееш хищно, оставяйки публични следи, си е класически печат. Участниците в Squid Game имат подсказки за набито око, а ние жадуваме досег до свят, който съществува напук на всички закони.
Присъстват още много символни заигравки - контрастът между цикламено и зелено в костюмите, като второто напомня училищна униформа. Съмнение за плагиатство от японска продукция и всичко, което критичният мозък може да изсмуче. Освен че имаме кинематографичен и психологически пир, не са пестени средства за достоверност. Ефектите са оскъдни, сетовете - истински, а реалният брой актьори е равен на реалния брой участници, без дигитално добавяне. Хойон Джънг пък е корейската Скарлет в роля на хлъднокръвен севернокорейски бежанец под ранима обелка. Любопитно е, че това е първата ѝ роля изобщо, а по принцип е супермодел. Друго известно лице е Фронтмена - корейско-американският актьор Ли Бюн-Хун е участвал и в доста холивудски продукции като “Великолепната седморка”.
Не знам дали азиатците са най-привлекателната нация, но всеки ще открие поне трима човека, които би лайкнал в Tinder, знаейки че имат фиктивно-психологическа подготвка за Ада. Squid Game е по-жесток от всяка военна служба – минеш ли го, нищо не може да те изкара извън релси.
Героите туптят в развитие навътре към сърцевината си, за да откриеш и сглобиш играчката – милост или страх. Може би жените са по-смели и отмъстителни от мъжете, а най самоотвержените са най-ярките предатели. В екстремни условия всеки показва колко всъщност му пука за другите и дали е cry baby, подуши ли смъртта.
Все пак, хората сме замесени от общо тесто, имащи и нямащи. Разликата е с колко разполагаш. Елитът жертва милиони за психопатско забавление, участниците жертват всички заради себе си, зрителят плаща за фалшиви зверства. Най-популярният сериал на Netflix е психотерор върху хора. Да си окото на Бог бие всяко друго желание.
В началото и в края звучи “Fly Me to the Moon”, а любовта отсъства. Учим се на доверие – кога е прекалено, кога е недостатъчно. Емпатия и алтруизъм присветват и в най-варварските условия, а истинско приятелство се ражда и по време на война. Впрочем само тогава.
Пред всичко и всички човек трябва да избере живота си, ала единственото, което те топли, е някой да избере друг пред себе си. Ти ще се откажеш. Би ли?
