"Перлите на Ади Ландау" (изд. Colibri) е дебютният роман на Соня Тодорова. Преди да се стигне до появата му на българския литературен фронт, тя нашумява и с книгата "Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София", която също предизвика положителни отзиви.
Съвсем естествено, Соня се решава и на по-голяма стъпка, а по рафтовете в книжарниците вече можете да намерите и нейния първи роман - "Перлите на Ади Ландау". В секцията с български автори, където, за наша радост, продължаваме да намираме все по-разнообразни заглавия.
Соня Тодорова завършва Университета по архитектура, строителство и геодезия, а в последствие и защитава докторат по висша геодезия в Техническия Университет във Виена. През годините често пише разкази за удоволствие. Работи и като преводач на свободна практика. Има опит и в журналистиката - автор е на текстове за "Жената днес".
Пред VIBES Соня Тодорова говори за "Перлите на Ади Ландау":
“Перлите на Ади Ландау” е Вашият дебютен роман. Как се стигна до това литературно приключение, с което се захванахте? Как се роди идеята за книгата?
Основата на тази история си стои в главата ми от години, пък и темата винаги ме е вълнувала. Истинското приключение обаче беше преходът от разказ, каквато бе първоначалната ми идея, към роман. Т.е. изобщо не ми беше хрумнало да пиша роман, но историята така се завъртя, рукна някак си, появиха се още герои и случки, и разказът ѝ отесня. И стана малко като скоростно влакче в увеселителен парк – мотрисата фучи по релсите със страшна скорост, а аз само гледам горе-долу да следя посоката и да не ми изпадне нещо съществено от джоба: я някой исторически факт, я някоя връзка между героите, такива работи.
А на финала стоиш леко замаян и се чудиш какво точно стана, докато редакторът кротко и делово минава след теб, за да обере някои изпопадали дребни предмети.
Каква е историята, която разказвате в “Перлите на Ади Ландау”? Всеки може да прочете анотацията на гърба на книгата, но как бихте я описали Вие?
„Перлите на Ади Ландау” разказва за едни хора. Сериозно, това е всичко – историята минава през много векове, държави и катаклизми, но в основата на книгата са просто едни хора, които като всички нас искат да са живи, здрави и доколкото е възможно щастливи. Те са важните. Останалото е световна история, блясък на скъпоценни камъни, пушек от пожарища, невероятни съвпадения и снежнобели кокошки, изскачащи от фокуснически цилиндър. С две думи – нищо необичайно.
Преди да се стигне до издаването на дебютния ви роман, Вие нашумяхте с увлекателния “Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София”. Как бихте описали стъпката, която предприехте от едно подобно четиво до създаването на роман? Имахте ли съмнения в началото?
Тъй като поначало пиша само за себе си, нямам никакви съмнения за каквото и да било, докато го правя. Пиша си каквото ми харесва, както ми харесва и толкова. Виж, след това става страшно. Броени дни преди излизането на романа например, ме хвана паника и най-сериозно се опитах да убедя човек от издателството да спре печатарската преса и/или да унищожи готовия тираж. За щастие в "Колибри" работят само корави професионалисти, които знаят как да се справят с невротични автори на ръба на истерията.
Всеки един автор има нужда от вдъхновение. Кое Ви вдъхновяваше, докато създавахте “Перлите на Ади Ландау”?
Не съм много сигурна какво се съдържа в понятието „вдъхновение”. Може би е комбинация от мигновено хрумване, полет на фантазията и малко магия. Предпочитам да не знам точно какво е, за да не го подплаша. Иначе в „Перлите на Ади Ландау” е вплетен последният албум на Леонард Коен – слушах го в продължение на една година почти непрекъснато. Албумът е убиец, между другото.
Прочетохме, че романът ви е посветен на “бягащия човек”. Кои са бягащите хора в днешно време? От какво бягат?
Понеже задавате въпроса съвсем конкретно, за което ви благодаря, ще си позволя да бъда напълно конкретна и директна в отговора. И ще ви кажа кои според мен са бягащите хора в днешно време в България: Това са циганите. До голяма степен и мюсюлманите. И хората с увреждания. А също възрастните и болните. Както и много други, които имат различни разбирания за честност, лично достойнство и перспективи от доминиращото мнозинство. Боя се, че в нашата страна различността все още се приема за голям грях. И различните бягат именно от това – от страха, игнорантността и липсата на разбиране, които са се превърнали в държавна политика у нас.
Доказателство са и най-известните в момента бягащи – онези, които се опитват да минат през България в търсене на по-добър живот за себе си и своите семейства. И гледат в никакъв случай да не останат тук, защото в България не ги чака нищо добро. За мен няма значение дали те бягат от родните си държави в търсене на спасение от войната, или в търсене на спасение от бедността, дали са образовани, или „диви”. Всеки човек гони своето щастие и никой няма право да го съди за това. Колкото до потенциалните опасности, които тези хора крият... Нека го формулирам така: ако на тъмна улица видя срещу себе си група бежанци на единия тротоар и група „динковци” на другия, без никакво колебание ще тръгна към бежанците. Те ми се струват далеч по-малко опасни. Не само за мен, а и изобщо.
Вие имате докторска степен по висша геодезия от Техническия университет във Виена. Какво научихте от живота си в австрийската столица?
Най-вече това: какво е да си различен, какво е да се интегрираш в непознато общество и как е редно да се отнасят другите към теб в процеса на интеграция. Когато отидох за първи път във Виена, аз бях един объркан никой със смешен акцент и погрешен нюанс на кожата. И въпреки че като европейска студентка на стипендия се намирах във възможно най-близкия край на различността, разбрах на свой гръб що е то да си „чужд”. И то в едно несравнимо по-цивилизовано, правово и толерантно общество от нашето. Сега много мои познати в България ми се смеят, когато започна да адвокатствам на циганите или на бежанците. И аз донякъде ги разбирам. Само че за разлика от тях имам и другата гледна точка, защото в даден етап от живота си самата аз съм била циганка и бежанка – бедна, мургава, различна и уплашена.
А думата „цигани” използвам напълно умишлено. Усещате тоновете негативни асоциации, с които тя е натоварена, нали? А познавате ли някого, който да използва „роми” в ежедневния си език? Не, нали? Ето, за това аз предпочитам да не я използвам и при публични изявления – формално по-коректната иначе дума „роми”, в нашия случай е само един твърде жалък и прозрачен опит да поприкрием ужасния расизъм, който се е пропил в цялото ни общество.
Освен във вашия живот, Виена присъства и в дебютния ви роман. Доколко опитът ви помогна да пресъздадете този несъмнено много красив град?
Градовете са много особена и страхотно интересна форма на живот. Те си имат собствени цвят и миризма, имат лице и гръб, живот и памет. Градовете са като личности – със специфични отличителни черти, със сложен характер, с чар и обаяние, че и със собствено несъзнавано, ако щете. Да се опиташ да пресъздадеш един град е както да се опиташ да пресъздадеш някой човек - на практика невъзможно. Но ако го познаваш добре, може поне да опиташ да се доближиш до същността му.
За кои читатели е подходящ “Перлите на Ади Ландау”?
За всички, надявам се. Смея да твърдя, че романът е интересен в най-буквалния и старомоден смисъл на думата. В тази връзка, вече няколко читатели ми казаха, че според тях „Перлите на Ади Ландау” е много подходящо четиво и за млади хора, в гимназиална възраст. Защото е написан непретенциозно, на съвременен език, историята увлича и книгата „върви” бързо. Бих била страхотно щастлива, ако наистина е така.
Имате ли вече идея и за втори роман?
Да, мотае ми се една история. Обаче ѝ трябва още много време, за да ми натежи толкова, че да изпитам нужда да се отърва от нея, написвайки я. А междувременно разказите си текат.
И един въпрос, който често задаваме - защо пише Соня Тодорова?
Соня Тодорова не знае защо пише, в смисъл не знае дали нейното писане допринася за нещо повече от собственото ѝ щастие. Надявам се да е така. Иначе пиша, защото ми е безкрайно приятно и интересно, защото ми се пише и защото така мога да казвам неща, за които в ежедневието някак си не остава време.
