Обичам литературата на северните държави, защото тя има по-голяма захапка, по своему очарователна студена красота, страхотно чувство за хумор и думи-плесници. Такъв е Кнут Одегард – един от най-популярните скандинавски поети, драматурзи и писатели, който освен всичко останало, е филолог и теолог. Има издадени около 40 книги с поезия и проза, но на български е най-известен със стихосбирката си „Прозорец, широко отворен“ (ИК „Жанет 45“).
Той умее да говори за любовта без да я изобразява блудкава; за страстта, граничеща с похот, но без да е вулгарна; за смъртта като нещо неизбежно, но без да е фатална. За по-романтичните читатели е добре да се ориентират към друг поет, защото Одегард едновременно гали с перце и удря с кашмик:
Когато остареем, скъпа,
и гарваните дойдат да ни вземат
(гаа-гаа и хоп, с един мах на крилата, отлетят),
къде ще бъде нашата любов тогава?
Къде ще е устата ти, която казва нещо
за повредена кафеварка, за ръжда, нападнала колата, преглед
при кардиолога, паднала зъбна пломба, телефонна сметка
или (романтично) за златната луна
и разцъфналата калина; която обяснява добронамерените лъжи,
измамите и всичко, което не успява да каже за детето, с което никога
не се сдобихме и което се разтапя заедно с устата ти в една целувка?
Кой друг, ако не скандинавец, може да пише по този начин? Ако все пак сте от по-нежните души, Ласи Нуми е чудесен финландски поет, който разсъждава върху различни теми – от красотата на природата, през смисъла на живота и съдбата на човека, та чак до трудностите на капиталистическия свят. «Страдание за нашето съществуване» е първото му произведение, което е и знаково за творчеството му. Лично на мен ми е любимо «Даная-саксия», което рисува всеки път различни образи в главата ми...но винаги красиви и необикновени.
Даная - Саския. Даная в Ермитажа,
обрамчена от злато в полумрака,
лицето й е сякаш недостъпно
за думите, мълчи неотразима,
покорна е, но стреснатият чувства
целенасоченост, каквато му е липсвала
в оскъдния живот - душа и тяло,
където гръб до гръб са пребивавали,
подлъгани, взаимно притеснени,
отречени един от друг, отхвърлени -
дошло е всичко от Платон и Богословието старо,
най-новото отдавна е измислено.
Швеция също няма да остане по-назад в моята скромна поетична класация с неповторимия поет, психолог и преводач Тумас Транстрьомер и неговата мистична и в същото време ежедневна лирика, вдъхновена от шведските зими с нотки религиозно измерение. Неслучайно критиците го наричат един от водещите шведски поети от Втората световна война (ще се съгласите с мен, че това никак не е малко време...) насам с разточителните му метафори и образи на границата на съня и действителността:
Спалня. Нощ e.
Из стаята витае тъмното небе.
Книга, над която някой е задрямал,
стои разтворена
и просната като простреляна на края на леглото.
Очите на заспалия се движат,
следят безбуквения текст
в една различна книга -
разкошно илюстрирана, старинна, бърза.
Главозамайваща комедия, записана
между стените манастирски на клепачите.
Един-единствен екземпляр. Наличен именно сега!
На сутринта изчезнало е всичко.
По нашите ширините северната литература е по-известна обаче с прозата си и по-конкретно с тънкия хумор. Сещате ли се какъв фурор направиха шведските автори Юнас Юнасон със „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ и Фредрик Бакман с „Човек на име Уве“? Алан Карлсон (вековният старец) е един от най-колоритните книжни образи, на които съм попадала. На стотния си рожден ден скача през прозореца, за да избяга от рамките на старческия дом, които определено не му пасват – цял живот той е бил част от най-големите събития на XX-ти век, срещал се е с фигури от ранга на Сталин, Франко, Дьо Гол, Ким Ир Сен, Труман и Чърчил. Дори дръзва в лицето на разярения Сталин да критикува мустачките му...Романът е колкото смешен, толкова и сериозен – черно на бяло описва абсурда на човешките отношения, безсмислеността на войните и кухината на всички „-изми“ – комунизъм, социализъм, фашизъм...Някъде тук се появява и Бог. С много ирония, както може сами да се досетите.
– Така, така – каза Алан и погледна към изпадналия в безсъзнание китайски войник в краката си. – Никога не се опитвай да надпиеш един швед, освен ако не си финландец или поне руснак.
«Човек на име Уве» е история за човек, който на пръв поглед няма да харесате изобщо! Той е мърморко, от най-досадните, който може да ви изпили нервите за отрицателно време. Но Бакман ще ви докаже, че първото впечатление много често е грешно, защото всъщност Уве зад образа на темерут е обичлив и всеотдаен мъж, който е направил всичко за съпругата си, без излишно парадиране, без клишета и романтични песни. И гарантирам, че ще се заливате от смях с всичките перипетии на Уве и колоритните му съседи...Съдържанието е по-ценно от обвивката, нали?
Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.
Скандинавският дух витае както и из трилърите на финландеца Стафан Брун, така и в „Къщата на джамията“ (разказ за богатството на иранската култура) от Кадер Абдола и психологическата драма „Априлската вещица“ на Майгул Акселсон. Нещо в мистиката, историята и хумора на скандинавците ми се струва близко до нас...
