Не бъркаме ли често понятията „сам” и „самотен”? Винаги ми се е струвало някак неестествено, когато видя човек сам в заведение, който просто наблюдава света наоколо – хората, шума или тишината – все неща, които често не долавяме и на които не отдаваме голямо значение. А за нас, гледащите го отстрани, това е малко особняшко, понеже нали сме „социални животни”, имаме нужда да общуваме постоянно. А всъщност е толкова хубаво да умееш да оставаш насаме със себе си, без да се чувстваш неловко, без да ти липсва комуникацията и поне за малко да си бъдеш самодостатъчен, а всички останали – излишни. Защото тогава си в едно определено състояние, в което можеш да осъзнаеш много, сменяйки фокуса отвън навътре.
Не е нужно да си егоцентричен, за да ти е приятна собствената ти компания. Както и не е необходимо да се чувстваш самотен, когато отидеш сам на изложба или на концерт. И нека това е целенасочено – да излезеш с мисълта, че ще прекараш известно време някъде навън, като избираш да вземеш само себе си. Мисля, че у всеки се таи нуждата да прави от време на време нещо дребно извън зоната си на комфорт. А истината е, че състоянието „сам” е изключително комфортно и е именно част от тази зона. Но това се усеща малко по-късно...
Да си сам е вълнуващо, осъзнаеш ли, че имаш нужда единствено от себе си в този момент. Ценно е да си позволяваме лукса да си обърнем внимание във време, когато сме впримчени в мрежи – социални, лични и често всъщност безлични. Най-многото да те погледнат с леко съжаление, когато си купиш билет за кино за един. Какво толкова – след минута ще са забравили, че съществуваш. А ти няма да забравиш за времето, прекарано насаме с мислите си. Защото толкова често бягаме от тях. А те така или иначе ще продължават да ни глождят – може би е по-добре да се разберем с тях веднъж завинаги. Поне засега.
А в парка на тревата си само ти. И далечното жужене от маловажности. И одеялото отдолу, и небето над теб. А ти лежиш по гръб със затворени очи. Идилично и толкова просто. Пролетно е и прекрасно. Прекрасно е да си сам, когато трябва. Защото как да бъдеш достатъчен на друг, ако не можеш да си достатъчен на себе си? Ако не си цялостен и пълноценен сам. Това е първата стъпка. Или поне някаква стъпка напред. Към себе си. А после и към някой друг.
