Всяко начало е вълнуващо, а също толкова вълнуващо е да сме свидетели и на първите стъпки на Robbers On Parole - една от новите български рок банди, даващи заявка за бъдещо трайно присъствие на родната сцена.
Robbers On Parole са Моника на вокалите, Стефан на китари/електроника, Ивайло на бас и Кристиян на барабаните. Тези дни групата представи своя втори авторски сингъл, носещ името "Feel Complete". Тук е моментът да кажем, че Robbers On Parole не са хора, от които следва да очаквате силно захаросани текстове и наивен attitude тип "всичко е прекрасно". Говорейки за креативната нагласа на бандата, Ивайло споделя: "Не обичаме розови текстове и да бъдем единствено позитивни герои. Предпочитаме да правим и показваме нещата, каквито са – бягаме от опростените емоции и се стремим да засегнем нерв".
Скоро след премиерата на "Feel Complete", която успешно спечели вниманието на българските рок/алтърнатив фенове, решихме да си поговорим с Robbers On Parole и да разберем от първа ръка как се чувстват в този все още начален, но интригуващ стадий от тяхното съществуване.
Здравейте, Robbers On Parole! Първо да кажем, че имате супер яко и креативно име, навяващо ни някакъв Джеси Джеймс или Бони & Клайд вайб. Кой го измисли и как се случи?
Иво: Супер яко е, че сте уловили точно това, което искахме да внушим. Може би сме гледали прекалено много американски филми, понеже всички сме страшни киномани, но намираме старовремската романтика в думата "обирджия" (независимо на какъв език) за прекрасна. Образите на Бони и Клайд и Джеси Джеймс са се превърнали в поп-културен феномен – те са икони и част от модерните западни митове, независимо дали реалността е била такава. Решихме да си откраднем малко от тази противоречива и често критикувана романтизация и за нас, за да провокираме въображението на слушателя още със самото ни име.
Крис: А от гледна точка на музиката, името ни черпи вдъхновение от едно парче на група, която много харесваме, а именно – The 1975 – "Robbers". Допълнението “On Parole” дойде натурално в последствие.
Стеф: Всъщност, това не е първата идея за име на групата. Това, което беше важно за всички нас беше да е име, което описва светоусещането на четиримата заедно. Първоначално стигнахме до някои доста мрачни идеи, на които им липсваше присъщата на всички ни нотка игривост. “Robbers On Parole” ни пасна както отделно, така и като банда.
Говорим си по случай вашия втори авторски сингъл, който носи името “Feel Complete”. Всеки ще си извади лични впечатления за парчето, но все пак, разкрийте ни с няколко думи - какво представлява “Feel Complete”, какво е посланието ѝ и защо трябва да я чуем?
Иво: "Feel Complete" е песен за обратният път и колко е трудно да тръгнеш по него, след като веднъж си влязъл прекалено надълбоко в малката си, черна килия – твоят собствен ум. В нея се опитваме да уловим и да се преборим със съмненията, страховете и слабостите, които ни заразяват в най-самотните ни и лични моменти. Всеки трябва да я чуе, защото всеки се е борил с това и бихме искали тези, който в момента минават през същото да знаят, че не са сами – тази песен е за тях.
Крис: "Feel Complete" разказва за тези безсънни нощи, в които имаш нужда от някого, за да се почувстваш “цял”. Това е парче за самотните души, които вечно търсят своето вкъщи.
Стеф: Радвам се, че идеята на тази песен намери няколко прочита още сред първите хора, които я чуха. Зад привидно леко needy текста се крие едно състояние, в което всички изпадаме понякога, но не винаги имаме куража да си признаем. В един свят, в който всеки от нас би могъл да живее и "сам за себе си", истинското удовлетворение идва, едва когато има и за кого другиго да го правим. Тоест, естественият стремеж да "имаш" и да се чувстваш "завършен" парадоксално минава през това да даваш от себе си.
За себе си сами казвате, че сте силно повлияни както от radio-friendly банди, така и от нишови и специфични артисти, опитвайки се да съберете “най-доброто от двата свята”. Амбицирани сте и да сновете по различни жанрове, някои от които много различни едни от други. Не е ли това твърде сложна задача и как успявате да се справите?
Мони: Не е по-сложна задача от всяка друга, в която намираш смисъл. А и музиката на нашето време сякаш отдавна спря да се самоопределя в утвърдени жанрове. Като всяко изкуство, тя е отражение на човешката душа, която сама по себе си става все по-неопределена и “сложна”, колкото повече започваш да се вглеждаш в нея.
Иво: Аз дори не бих я нарекъл сложна, а по-скоро предизвикателна задача. Няма нищо по-удовлетворяващо за един артист, в което и да е изкуство, в който и да е жанр, от предизвикателството. Да търсиш свежото и новото, оригиналната смесица от предишните ти вдъхновения е нещо, което не просто не ни затруднява – то ни кара да се усмихваме широко. Моментът, в който уцелиш точната комбинация от drum n’ bass, grunge и electro-pop е специален и ние малко или много живеем точно за подобни моменти. И, естествено, за дните, в които с гордост ще ви показваме какво прекрасно и мрачно Франкенщайновско чудовище сме сътворили този път. (усмихва се)
Крис: Именно този факт ни помага да създаваме нашата музика. Всеки един от бандата е изминал своя музикален път с всички негови криволичещи отклонения и това ни довежда до този момент, в който правим музиката, която харесваме. Личните ни музикални предпочитания допринасят за цялостната структура на парчетата и оставят своя отпечатък.
Стеф: Да си призная, аз дори не мисля съзнателно за този процес. Идеите винаги идват в известен смисъл сами и човек е само проводник за тях. Казваме, че сме повлияни от различни жанрове по-скоро пост-фактум, след като видим какви идеи ни идват и откъде идват те.
Адски много ни хареса това, че сами казвате, че за вас лириките и посланието идват на първо място, като не харесвате “розови текстове”. Кой пише лириките на Robbers On Parole и откъде черпите вдъхновение за тях?
Стеф: Различни хора от бандата пишем текстовете. Имаме едно единствено правило за тях: трябва да са искрени и добре структурирани. Когато човек разговаря с най-близките си хора, иска да бъде чут и разбран. За това ясното послание е много важно за нас - бихме искали когато някой слуша музиката ни, да има усещането за разговор с близък човек, за разбиране, за яснота. Това е и причината да не харесваме розови текстове. Животът винаги има една леко мрачна страна, която ни съпътства дори когато сме щастливи. Ако искаш да кажеш нещо важно и истинско, няма как да не я споменеш.
Иво: Текстовете пишат тези от нас, които имат да кажат нещо в момента. Когато някой от четирима ни е усетил достатъчно силна емоция, че да се появи пред другите с лист хартия, на който да има нахвърляни няколко куплета и един-два припева, тогава знаем че пред нас стои следващата песен, по която ще работим. Същото е и с музиката. Този, който усеща че нещо важно трябва да излезе от него и да достигне до други хора, завърта колелото. Оттам-нататък всичко е емпатия – как четиримата ще почувстваме парчето, но всеки по свой-собствен начин. Понякога някой дърпа към едно място, друг път друг държи на своето. Никога не сме подозирали, че "Feel Complete" ще се превърне в това, което е днес, защото в началото беше нещо коренно различно. Но сега е много по-добра песен, отколкото когато за пръв път се роди, така че…
Въпросът “как се събрахте” обикновено е един от най-изтърканите в подобни интервюта, но е и някак задължителен. Има ли някаква интересна история при вас, която си струва да се разкаже?
Иво: Събирахме се постепенно, в рамките на около година и нещо, докато се намерим и усетим, че това е, което искаме да бъдем. Най-лесното нещо винаги е началото – то обикновено произлиза от двама приятели с една идея. В случая това бяхме аз и Стефан. С него свирим заедно вече от около 12 години и сме минали през всевъзможни музикални стилове, за да стигнем дотук. След това намерихме Моника и нещата започнаха да придобиват по-сериозен вид заради нейния глас – когато имаш толкова мощен инструмент на разположение е срамота да не го използваш. Последният човек, който дойде в бандата, беше барабанистът ни Крис и неговото присъствие и страст бяха това, от което имахме нужда, за да споим всяка от четирите ни личности в едно. Вече няма мърдане, неразривно свързани сме, и важното е не как сме се събрали, а какво ще направим оттук-нататък - за момента сме позабравили миналото, защото сме безкрайно развълнувани от бъдещето.
Мони: Запознахме се съвсем случайно. Случайно заговорихме за музика, разбрах, че Стефан свири, той разбра, че аз пея. И решихме да посвирим някой път, ей така- “за кеф”. Един ден ми зададе въпроса “Би ли свирила в банда с електронни инструменти?”; казах му, че никога не ми е хрумвало, но звучи интересно и “защо не, нека пробваме”. Така след известно време срещнах и Иво, разбрах, че те вече са свирили заедно и са си търсели вокалист. Май се оказах техния човек.
Крис: Със Стефан се познавам от доста отдавна и винаги сме имали сходни музикални предпочитания, развивахме се паралелно. С Ивайло и Моника се запознах на стълбите пред Съдебната палата в деня на моето "интервю" за барабанист. След кратък разговор в един бар (разбира се) нямаше как да откажа.
Стеф: Интересното тук е по-скоро в личен план за мен самия! Аз някак се оказах в една група с любими мои хора, които уважавам и ценя като приятели, творци и най-вече като истински Хора. Как се случи това, аз още не мога да си отговоря!
Видяхме, че вече имате и клубни участия. Каква емоция ви носи свиренето пред публика? Как бихте го сравнили със сесиите в студиото?
Иво: Всеки от нас обожава специфична част от процеса на създаване на авторска музика, но живите изпълнения със сигурност са всеобщото най-вълнуващо занимание. Те са мимолетна, свръх-силна доза щастие и всяко едно има значение, във всяко едно искаме да инжектираме цялата ни налична енергия и се надяваме че това си личи. Усещането да си на сцена е нещо, към което с годините, опита и безбройните турнета може би се привиква, но ние не искаме никога да свикваме с това. Адреналинът, сценичната треска и светналите от кеф очи на публиката пред нас са пристрастяващи и вдъхновяващи. Затова пишем песни – за да може да ги изпълним пред викащи, скачащи хора, които после дни наред да си ги припяват.
Мони: Вълнуващо е, особено за мен. Вълнението идва най-вече от там, че ние тепърва започваме да запознаваме хората със себе си. Сякаш допускаш нов човек в живота си. Позволяваш му да надникне в болките ти, в желанията ти и никога не знаеш до какво ще доведе това. В студиото е доста по-интимно. Грижиш се за всеки един от бандата. Вълнуваш се повече по време на неговите записи, отколкото на своите. След това просто се опитваме да споделим със слушателите същото вълнение.
Крис: И двете неща си имат чар. При записите се изисква много дисциплина и прецизност. Всичките ние сме изключително взискателни към звук и много държим на това. За цялата продукция на това парче сме изключително благодарни на Живко и Мишо от RenewSound, както и на магьосника, отговорен за микса – Янко Генов. Разбира се, свиренето на живо носи адреналин и емоция, която не може да се опише с думи, трябва да се усети.
Стеф: Според мен тези две неща са почти несравними. В студиото съм вглъбен в себе си и искам да чуя всеки детайл. На сцената искам да изживея цялото голямо нещо отново, заедно с хората отпред. Като леко стеснителен човек трябва да кажа, че за мен студиото е комфортната зона, но това винаги прави сцената предизвикателство и ми помага да се почувствам жив. Всички си имаме едно такова място - което едновременно копнеем, и ни плаши.
Вместо фронтмен, вие имате фронтуоман, защото вокал на Robbers On Parole е Моника. Този въпрос е специално за нея - кои са жените-фронтуоман в рока, които те вдъхновяват най-силно?
Мони: Вдъхновяват ме не само жени и не само в музиката. Музикалните ми предпочитания са били много разнородни през годините. Израстнах с Ейми Лий и Тария, тези прекрасни дами на мрака. Обожавам Бийонсе (която по-скоро е минала покрай рок сцената, хаха), но за мен тя е пример за прекрасна постановка на гласа, неговото владеене и периметрите, в които се разпростира. Според мен тя е способна да те качи на гребена на гласовата си вълна и да направи с теб каквото си поиска... и то с чудовищна лекота. Момчетата така и не разбраха тази моя мания, хаха. Като присъствие, обаче... мисля, че актрисите натежават. Кейт Бланшет, Руни Мара, Ейми Адъмс - те имат онова нещо в очите, в цялото им съществуване, което просто повлича. Това харесвам и търся у артистите, към това се стремя. Не мисля, че има конкретна жена, която да ми е модел на подражание за всичко, обаче. А и мъжкото влияние е не по-малко.
Иво: Една от най-забележителните жени в световният рок, , чието присъствие, глас и стил са основополагащи за цяло десетилетие (поне) е Шърли Менсън от Garbage. Има нещо прелестно криво и нередно, но въпреки това зверски яко и сексапилно във всичко, което тя прави. Поне двама от бандата са влюбени в нея, но няма да кажа кои двама!
Вие сякаш преминахте успешно най-трудния етап, а именно - да стартирате. Първите две песни вече са факт. Сега накъде и чувствате ли се вече по-уверени и по-опитни, може би?
Крис: Накъде? Обратно в репетиционната и продължаваме да работим. Може да очаквате още концерти от нас през новия сезон, а зимата – нов видео сингъл.
Иво: Сега е време за третата песен. После за четвъртата и петата. Междувременно все нови и нови напират да излизат и понякога дори се заливаме едни други с прекалено много идеи, което звучи като изцяло добро нещо, но може да бъде и много объркващо, повярвайте ми. Когато имаш твърде много посоки, е трудно да избереш. Но да, доста по-уверени се чувстваме, защото вече усещаме, че хората откликват на това, което правим и това е едно от най-прекрасните чувства някога – смесица от благодарност и гордост, която само ни надъхва да продължаваме с всички сили да се борим за нашето място в света.
Стеф: Научихме толкова много в процеса на записване и издаване на тези песни. Огромна част от това дължим на прекрасните хора, с които имахме удоволствието да работим. Преди всичко мисля, се научаваме на работа в екип. Няма как сам да си отговорен за всичко, трябва да подадеш факлата в някакъв момент и е нужно да можеш да го правиш с доверие и увереност, че си дал всичко от себе си. Смятам, че можем да сме по-уверени колективно, да. А сега накъде? Бих казал все по-надълбоко. Искаме да знаем дали човешката душевност наистина е безкрайна.
