...на най-добрата ми приятелка....

Когато клишето е истина,

а истината е щастие,

да не я зовeм клише, понеже в радостта шаблони няма...

Поредна есен. Без нея. Листа се вглеждат за последно в клоните на дърветата. Сетният им полет - претворен в нежна милувка на сетивата. Никога не й обясних защо обичам листата, положили останките си по земята. Тя нямаше да ме разбере. Кой има нужда от разбиране, когато обича и е обичан. Обич към непознат. Почти. Близък, но далечен. Никога чужд. Моят най-верен другар. Най-добър приятел. Не, другите не са лоши. Нито фалшиви или неверни. Приятели са. Обаче всеки има своя по-по-най... Или поне всеки щастливец. Ако Алеко не бе взел титлата, то с човек като нея, аз щях да съм Щастливеца. Имам 45 стотинки за тютюн, но те отдавна не стигат, а и не пуша. Нямам претенциите и амбициите да турям някой в „джеба“, но настоявам да съм щастливец, защото...

Всичко се случи, когато бяхме малки, за да го обагрим с излишни разсъждения. Продължава и днес – когато сме твърде заети, за да му се насладим. Всеки пое по пътя си. Грабна живота си под мишница или животът ни подпети като вехти обувки и излезе от вкъщи – уж за малко, уж до магазина... С довиждане прикрихме сбогом. И с вяра в утре.

Помня, когато влезе в класната стая и ми каза, че е срещнала сродната си душа. Беше на петнадесет. Заподскачах с нея. Не трябваше ли? Така се прави. Обаче застанах нащрек и знаех, че тука ще има споделено разочарование. Имаше. Празнувахме заедно изпращанията и на следващите сродни индивиди. Деляхме си всичко. Е, почти.

И поглед стига. И без него може. Тишината с нея е симфония. Без сянка на съмнение. Никоя не търси обяснения на другата. Доверие в преценката и мотива. Бихме поспорили, но пред всичко е уважението на избора. Приятелството подкрепя и когато не доумява, пък който е идеален – нека превъзпитава. Времето с нея - непретенциозно наслаждение – шантав интимен комфорт, който можеш да изпиташ само с мъжа си и то ако си се омъжил по любов

Търпение. Едва ли й е особено приятно да пребивава във всяка моя сантиментална забежка и да ме утешава след поредното разочарование от случаен персонаж. Финал на драмата завършва предимно с „ооо, ти просто си си такава“. Това не е безсилно повдигане на рамене и „Еми какво да се прави“, нито „Как може да си такава?!“ или истеричен пристъп „Боже, може ли да си такава?!“ Няма упрек. Тя ми е съвест, без да ми бъде съдник. Това са най-сладките думи, които един приятел може да чуе. Може би и човешко същество за друго човешко същество. Те са благословия и прошка за този, който си или в който се превърна.

Винаги до мен. Както казват по обредните домове: в радост и тъга, в богатство и бедност, през  зиг-загове и контролните по математика. Беше и в най-тежките моменти. Ала тъгата е заразна и състрадание извиква и нещастието на неприятеля. Виж, в щастието човек е по-самотен. Пусто племе, не се радваме за Вуте. Щастлив Вуте съм, защото за моето щастие плачат от радост.

Свобода. Колко пъти ме „делеше“. Разни хора, страсти и занимания. Често неглижирана. След това и онова. Но знае мястото си. Носи свой заряд. Не зависи от моите лъчи. 

Нищо общо. Знам, че е прагматичен ръб, който стои здраво на земята.  Тя е наясно, че хвърча напред - назад като подгонена патица в напразни опити да литна. Пресечни точки нямаме. Но вярваме една в друга. Признавам си - нейните каузи са твърде практични и ако се целя в такава мишена, по-скоро ще свърша от упор. И аз съм й далечна. Както тя казва: „да, да, хвъркати работи, бла-бла“. Но държа да подчертая, че с каквото и „бла-бла“ да съм се захванала, тя винаги го е подкрепяла. Обратно – заставах на пост по време на малките й стриктни цели, които в нейната глава водят до голяма хипер цел, която нормалните хора наричат мечта. Въпреки че моят робокоп живее по график, все намирах начин да помахам шизофренично през циферблата и да й кажа, че всичко ще е наред. Какъвто и порив да ни е разпорил, винаги ще има време една за друга.

Срещите ни са все по-редки. Слава Богу, непринудени и без гримаси. Далеч от драмата на есенни листа носят само топъл спомен за неизбледняла красота. Скицирам от раз и знам, че върха на малкото й носле ще стигне почти до веждите, защото такъв е нейният смях – нелеп и смешен.

Разстояние между нас – много. Дистанция – Цъ! Когато я видя, е щастлива. Доста променена. Приятно е изненадана, че вече не закъснявам. Тя пък заобича риска. Дори си позволява своеволия и понякога не следва марша на стрелките. Смеем се, без да милеем по минало свършено, защото всяка е радостна в своето „бла-бла“.

Тя ми даде почва под краката. От мен си взе крила. Откраднахме частичка една от друга. Тъй сме „пъзелоподобни“ - независимо къде сме ситуирани във времето и пространството.... Към днешна дата се борим доста по-ловко и уверено.

Вместо амулет-

                             стискаме парченце от далечен близък,

                                                                                                        с когото имаме нищо общо...

Автор

Кристина е едно от най-вдъхновяващите открития на VIBES. Юрист сред журналисти, тя е живото доказателство, че полетът на мечтите е безграничен и изобщо - нищо не може да ти се опре, щом имаш желание, пък голяма работа, че си едва 162 сантиметра.

Напишете коментар