И преди съм писала за междусезонните месеци; ако предлетните такива дяволито те гъделичкат и с гатанки разхождат съзнанието ти из лабиринтите на бъдещото Възможно, следлетните ти подават чаша студена бира и мълчаливо стоят отстрани, докато наивно се опитваш да запечаташ с инстантен фотоапарат шума на вълните и топлината на последните слънчеви лъчи за деня.
Август носи короната на междусезонието. Малкото братче на лятото, което не иска да излиза от водата или да се прибира на сянка; което обядва палачинки с премного шоколад и живее на плажа, защото всички квартири по това време на годината са заети. Багажът му са събираните през деня миди, хартиени снимки, почти изразходвана опаковка слънцезащитен крем, избелели джапанки, книга с изпомачкани страници, сламена шапка. Облечено с неизсъхнали бански, то се гони с жаркия следобед, докато след залез безмълвно не заиграе на криеница самичко.
Август е заровени пръсти в пясъка на самотен плаж, където вълните се плискат от двете страни по дължината на тесен плажен нос, шепи, пълни с разноцветни камъчета, аромат на прясно откъснати дива мащерка и джоджен, чаша вода с лед, диня, ласка на следобеден бриз. Търсим го жадни, готови да съблечем дрехите и преструвките и хванати за ръка да се гмурнем устремено в него за неопределено дълго.
Той обаче пристига на подскоци, нарежда дните си по жиците на лятото, сякаш са играчки и ги разпилява един по един; те хвръкват отвесно подобно на ято лястовици, чернеят се над главите ни и преди да успеем да ги преброим, са отлетели безвъзвратно, а от момченцето няма и следа.
В онези дни хоризонтът заприличва на килнат настрани презрял пъпеш, само наполовина в лятото; захладнелият бриз неусетно застъргва по кожата и е ясно, че е станало време да тръгваме.
Още не, ще си кажем и днес и ще продължим да щракаме безуспешно кадър след кадър; останали боси върху хладния пясък, ще се включим в играта на лятото, преди да е дошъл и нашият ред да жумим.
