„От хора, които нахакано живеят тук и сега, не се подпират на славното си минало и не търгуват с обещания за славно бъдеще, придобих познание за дивната простота, с която може да бъде обязден вихърът на човешките страсти.“
Георги Стойчев
Ако си се изповядвал някога, знаеш разликата.
Има свещеници, при които влизаш и излизаш мръсен. На конвейер. По-скоро парализа, отколкото изповед. Претупват набързо. Амин и следващия.
Обаче тия другите! Пласт по пласт, докато не останеш само по душа. После вадят огледало. И си виждаш ангелчето и дяволчето. Няма срам или порок, способен да приласкае съвестта ти. И всичко ще си кажеш. В това е тяхната лечебница.
Георги Стойчев е от вторите.
В книгата „Ехо от автопортрети“ авторът представя своебразните изповеди на личности, отдавна „окичени с обществено признание“. Въпросите не са формални. Към десетте Божи заповеди има стотици подвъпроси. В книгата няма да ви занимават с това кой, как, къде, а защо, дали, може ли, яхна ли твоя кон и други. Всеки знае кой е Стефан Данаилов, Тодор Колев, Валя Балканска, Гена Димитрова, Петър Берон и други. Авторът не се интересува от „мумифицираната масова представа за преуспелия човек“. Не флиртува с маски. Не ги и сваля. Защото не ги въздига. В това е късметът и вярата му – че някой все пак се интересува от най-важното, а сензацията се търси там, където е празно.
Книгата е пълна. Ако човекът е малка вселена, между кориците на „Ехо от автопортрети“ има безкрайност. Не от факти, а от души – въпроси, отговори, съмнения, страсти, излишество, липси, уют и потупване по рамото. Искаш да си запишеш някоя хубава мисъл, после разбираш, че си твърде мързелив, за да препишеш цялата книга.
Почеркът на автора е „пълно разтваряне в героя и в събитията, до изчезване, до ехо...“ В края на прочита ще имате няколко добри познайници. И един, който е солта. Някой да се диви на солта? И аз така си мисля. Обаче без нея не може. Изповедите са пропити от подхода на човек, който е оставил суетата вън от царските икони. Присъствието му е незабележимо, скромно и приветливо се усмихва в отговорите. Затова е и силно. Вярно е, че в добрия портрет виждаш художника.
В шедьовъра имаш шанс да доловиш и своя силует.
