За едни Петко Симеонов е познат като политик и по-конкретно като един от създателите на СДС, за други той е писател на немалък брой книги, а аз, признавам си, научих за него едва сега с току-що появилата се "Пиле, змия, звяр и дюля" (ИК "Жанет 45"), съдържаща четири новели. Петко Симеонов признава, че пише бавно и че му е много трудно да каже кой текст от коя година е, затова и единствено към първата новела има в края уточнение с времеви отрязък - 1975 – 1980 г.
Чудно ми беше, докато четях новелите, как са били възприемани и изобщо публикувани по време на комунизма, но разбрах от интервюта с автора, че те стават възможни за контакт с читателите чак по време на демокрацията, което е напълно разбираемо.
Първата новела е за строителството на социализма през погледа на Пешката, който вярва в историята, разказана от баща му – "било е по фашистко, преди Великият Девети септември, когато даже слънцето е греело другояче...", когато се запознава с Котев в затвора и от премеждие на премеждие става така, че той ще наблюдава, пази и покровителства Пешката, макар и от разстояние. Усещането за наблюдение и следене е стряскащо както от тези, които се опитват да те изкарат некомунист пред Партията (нищо че кучето ти се казва Септември, а баща ти си е дал живота за Народната власт), така и от онзи, който я е истински, я не, но "понякога само името Котев е достатъчно, за да превърне шамарът в милувка". И докато социализмът се строи, ври и кипи, докато дори пилетата придобиват гигантски размери в полза на общодържавния напредък, чувството за хумор на Петко Симеонов се опитва да покаже и неизбежния крах на илюзиите и в Отвъдното, и в Отсамното.

Втората новела съвсем логично в хронологичен план е не толкова за изграждането, колкото за краха на една идея, в която толкова много хора са вярвали, може би и затова в нея Пеньо Пенев се цитира често. Протагонистът с чудното име Змиелова няма страх от никого, не зачита авторитети или глупави правила, а всички тези неща го правят изключително неудобен за годините преди демокрацията. Толкова увлекателно разказва авторът за героя, който от малък има необичайно отношение към змиите и влечугите, че, признавам си, не исках тази новела да приключва и може би ми е любимата от четирите (макар и първата да се опитва да се пребори за почетното място). Чудех се на кои други автори ми напомня Симеонов по хипнотичното удоволствие, в коeто потъва читателят и ревюто на Антония Апостолова ми даде точния отговор – "Петко Симеонов е дори не толкова писател, колкото сладкодумен "разказвач" в онази чудесна българска традиция, с която свързваме имената на Йордан Радичков, Георги Данаилов, Георги Мишев, Рангел Вълчанов." Ако в първата новела огромното пиле се появява, за да докаже, че по време на комунизма се случват само чудеса, то втората пуска отровните змии в пазвите на хората, за да разкрие истината.
Третата новела логично е за прехода, за рушенето, надеждите, зверовете, ограбването на още една мечта, за култа към парите, за едно семейство и хипотетично богатство, заради което едни срещу други биха се изправили роднини, а за капак на всичко биха го направили в риалити шоу. Очевидно парите са най-важното, щом и крокодил не може да ги спре, защото "навремето боговете, безсмъртни и всесилни, са били на Олимп; днес, смъртни и продажни, са в Студиото" и "викат браво, ако се случи да те покажат по гащи в някое шоу".
Очевидно парите са най-важното, щом и крокодил не може да ги спре, защото "навремето боговете, безсмъртни и всесилни, са били на Олимп; днес, смъртни и продажни, са в Студиото" и "викат браво, ако се случи да те покажат по гащи в някое шоу".
Четвъртата новела е за живота, който се изплъзва. Първата половина ме завладя с хумора и абсурда на случващото се – един човек, чийто глас ходи където си иска, получава заръка от жена си да напише книга, макар че "книгата отиде на кино, ако правилно ме разбираш", а покрай него е пълно с чудати екземпляри, едни с рогца, други без очи, трети с необяснима телесна температура. Във втората част обаче не успявах да задържа вниманието си върху текста, четях го по няколко пъти и се губех, може би твърде много ми харесаха предишните три новели, в които преобладава фантазното, магичното, и затова не отдадох нужното внимание на иначе ценния абсурдизъм в последната новелата.
Бих препоръчала "Пиле, змия, звяр и дюля" не само на читателите, които обичат магически реализъм, но и на всички, които имат нужда от сладкодумен разказвач. Чета сравнително редовно книги за социализма и прехода, но всички те са изключително тежки (най-пресен пример мога да дам с "Поразените" на Теодора Димова), затова и новелите на Петко Симеонов имат още едно предимство – те от една страна разказват за изключително мрачен период от българската история, но от друга шантавите герои и страхотното чувство за хумор на автора, олекотяват удара.