Спомняте ли си преди време как по улиците на по-големите градове, както и лятото на морето, беше атракция да виждаме хора, които водят на синджир истински мечки и ги карат да танцуват под звуците на различни инструменти? Беше интересно за децата като мен, защото кога друг път бяхме виждали истинска, жива мечка и то от толкова близо? Никога не съм си представяла обаче, че за да бъде обучено да „танцува“ и да се подчинява на командите на стопанина си, животното търпи адска болка. Носът, който е най-чувствителната част от тялото на мечката, се пробива (без упойка) с пирон, за да бъде поставена халката, която държи синджира. Ноктите и зъбите им се изтръгват по най-жесток начин. А как се научават да „танцуват“? Стопаните са поставяли нагорещени ламарини под лапите им, като в същото време свирели на различни инструменти, за да може животното да свикне с музиката. Тази “традиция“ се нарича мечкадарство и вече (Слава Богу!) е забранена със закон в България.
През 2000 година фондациите „На четири лапи“ и „Бриджит Бардо“ основават "Парк за реадаптация на танцуващи мечки" край град Белица. Избран е точно този планински район, защото е достатъчно голям и уединен. Целта е да се направи резерват, които да предлага условия, които са възможно най-близки до нормалните за техния вид. Паркът е разделен на сектори, които разполагат с езера за плуване, гъсти гори, хълмове, поляни и специално изградени слънчеви места за почивка. Тъй като мечките, които биват спасени, нямат навика да заспиват зимен сън и съответно нямат уменията сами да изкопаят свои бърлоги, служителите на парка правят дървени такива.
В момента в парка живеят 25 мечки, като сред тях има 2 напълно слепи и една, която има само 3 лапи. В природата обикновено живеят около 20-25 г., но в защитеното място най-възрастният обитател е на 40 г. Причината за дълголетието е многото медицински грижи и храна, която получават. За да не свикват на готовата храна, персоналът я разпръсква из целия сектор. По този начин у животните се създава инстинкт за търсене на прехрана, който е близък до този в естествената среда. През есента мечките се хранят в пъти повече, отколкото през пролетта. Целта е натрупване на възможно най-много подкожна мазнина, която организмът им да преработва през зимния сън.
Във всеки сектор живеят по няколко мечки, които са със сходни характери и се разбират добре. Когато има нови обитатели, първоначално биват разпределени в по-отдалечен сектор, за да могат да свикнат с новия си начин на живот. Когато започнат да се приспособяват, служителите ги местят при останалите им себеподобни. Най-отличителният признак на приспособяването към природата е заспиването зимен сън, а на малко по-късен етап и издълбаването на собствена бърлога.
От служителите там разбрахме, че мечките живеят в парка до края на живота си. Причината да не се пускат в природата е, че има животни, които дотолкова свикват с посетителите и служителите, че ако бъдат пуснати в гората, те веднага ще потърсят хората в селото, а там, разбира се, няма да бъдат посрещнати добре. Дори да не се случи това, те нямат изградени инстинкти за самосъхранение, не могат сами да намират прехрана и да се защитават, ако е необходимо.
Беше любопитно за мен да разбера, че размножаването на мечките е забранено. Целта на двете сдружения, основали парка, е да спасява животните от робство. Въпреки че резерватът е голям, той не може да събере безкрайно много обитатели. Затова по-добре да се пази място за тези, които имат нужда от нов дом. В момента се спасяват мечки от Албания, защото там мечкадарството все още не е забранено.
Докато бяхме в парка, видяхме мечка, която „танцува“. Гидът ни обясни, че това е навик, който те никога не забравят. С времето се проявява все по-рядко и за по-кратко, но никога не може да бъде забравено напълно.
Това място определено се е превърнало в рай за животните, които доскоро са били роби на човешкия егоизъм и меркантилност.
В моменти като тези се замисляш колко жестоки могат да бъдат хората, в конкретния случай към животните, но историята познава и всякакви други обстоятелства. Интересно ми е дали бизнесът е бил толкова доходоносен, че да забравят за човещината и да причиняват целия този ужас на мечките, които тогава са били малки мечета, насилствено отделени от майките си. Разбира се, действията на тези хора не могат да бъдат оправдани, дори да става въпрос за много пари. На първо място всеки от нас трябва да е човек, който помага и обича!
