Обичам книгите, но несигурността ми към някои от тях не е излишна. Често ме е страх, че няма да завърша дадена книга, ще спре да ми е интересна още в началото и никога няма да се върна към нея. Този път нямах време за подобни съмнения. Два дни след като съдържанието на „Затворисърце“ достигна до мен вече я бях прочела.
Изчитах всяка следващата страница подобно на вдишване. Естествен импулс, който ме води напред. Книгата е подходяща за четене навсякъде дори в шумна среда, но не го препоръчвам. Има моменти от нея, които са толкова интимни, че дори лицето ви ще покаже на околните настроението, което са събудили събитията, разразяващи се по редовете.
Събитията са само материя, а същността се достига, ако отвориш себе си, за да усетиш преживяването. Това е книга със заключена ключалка на дъното на собственото ти сърце, в което трябва да бръкнеш, за да отключиш. Сцените съдържат голяма доза символизъм, предават се от първо лице, но това не е автобиографичен роман с житейска рефлексия. Ритъмът е забързан в антагонична преплетеност между хумор и тъга, които се редуват.
Първоначалните очаквания са за обещаваща любовна история, която се оказва толкова интензивна, че се изчерпва още преди да преполовиш солидна част от книгата. Позицията, от която се разгръща темата за любовта, повдига въпроси, свързани основно с консумацията и дисциплината, както и парадоксът, че човек може да обича с цялата си същност, но пак да не се научи как се обича истински. Да останеш до любовната история и развилата се трагедия свързана с тази нишка е като да се плъзгаш само по повърхността.
Съдържанието на романа е разделено на три части – Юлиян, Антон, Ковчегът. Ако трябва да се движим по етикет, е добре да се спомене, че действието се развива изцяло в България и по-точно София в годините на Прехода.
Всяка от сюжетните линии ни потапя все по-дълбоко в омешаните и детайлно описани герои с историите им. Броят на страниците няма особено значение, защото романи с голямо съдържание може да не кажат нищо, но има такива, които в своя кратък разказ побират същественото в редовете си и не напускат съзнанието ни дълго след като ги изчетем.
Генералната есенция на романа за мен е свързана с човешкото достойнство и гъвкавостта на едно поколение, което трябва да преодолее себе си, за да се справи с темповете на живота, които го задъхват. Преходът е описан реалистично и затова застава като карфица в гърлото, която не се преглъща, а се смила болезнено единствено от емоцията, която си позволяваш да породи в теб. Безсилието е белег за всеки замесен като действащо лице в тази книга, а отделните лица накрая се снаждат като чертите на едно-единствено.
Крехките женски образи съдържат древна сила, висота и пошлост едновременно. Визуалните им описания показват могъществото, което притежават. Точно те са разковниче към морбидния гняв и менталната разруха на мъжете до тях.
От една страна имаме вглъбен в своя вътрешен свят мъж, който наподобява абсолютната тишина на хаоса. Той е безсилен срещу невъзможността да чувства външната реалност на изживяването като съвместима със законите на своето собствено време в себе си. Вътрешният му часовник е повреден до голяма степен от егоизма, изграден като защитна стена и бунт срещу родителите му, които се опитват да детерминират цялото му съществуване. Чистото олицетворение на сърце, заключено в решетките на рационален цинизъм, но обсебено от идеята да открие истинската любов. Без да знае как да я разпознае, получи и задържи, а още по-малко как да я почувства..
От друга страна ръмжи култивиран звяр. Превърнал се в такъв, защото през миниатюрния процеп на сърцето му светът е нахлул и оставил чернилката си. Не се заблуждавайте, това са две паралелни камери в кухината на едно и също сърце, а то изпомпва, само за да е свободно или да извърши бягство от свободата си, с която не знае какво да прави. Понякога това означава да убиеш, да накараш чуждия ритъм да спре и по този начин да промени твоя собствен. Най-голямото наказание за едно престъпление е да осъзнаеш неговата излишна роля за твоя и чуждия съдбовен път.
Спомняте ли си Холдън Колфийлд в цъфналата ръж, където деца си играят по голяма нива, а той стои на ръба и работата му е да спаси всяко дете, което тръгне към пропастта?
Тази книга отвори сърцето ми за този спомен и ми припомни, че не е нужно нищо повече от това да си човекът, който стои на ръба до своята шеметна пропаст, защото иначе си прекалено излишен. Всеки от нас има своята пропаст, обвита от границите на възможностите и желанията ни. Там ние пристъпваме, там чуваме и стъпките на Константин Трендафилов, който улавя всеки от читателите си, за да остави в него една частица спасение, както направи с героите си. Само трябва да открием правилните начини да спасим и да бъдем спасени, защото грешните са прекалено много и прекалено явни.
Снимки: Иван Шишиев/Етюд-и-те на София
