Публикуваме откъс от "аз ОСТАВА", с автор Георги Георгиев, предоставен от Издателство "Scribens".
Остава отбелязват 27 години на сцената с промоция на биографичната книга "аз ОСТАВА" и два големи концерта в София и Пловдив
На 30-ти август, българските инди-рок любимци от група Остава ще отпразнуват 27 години на музикалната сцена с промоция на книгата "аз ОСТАВА" по време на ежегодния си голям концерт в клуб "Маймунарника", в Борисовата градина. Още на следващия ден, 31-ви август, момчетата ще акостират в култовото за Пловдив място – бар Конюшните, за да представят книгата, повторят незабравимата емоция и прекрасно шоу, и пред пловдивските си фенове.
Първоначалната идея за биографична книга за Остава е на журналиста Даниел Ненчев и се ражда още преди 8-9 години, но за съжаление така и не успява да бъде реализирана. Преди година същата идея се заражда в главата на автора Георги Гаврилов и екипът на издателство Scribens, които твърдо решават да реализират това предизвикателство. В резултат на усилената работа на Георги, Мария Куманова, Наталия Иванова и Валентин Дишев биографичната книга "аз ОСТАВА" е вече факт.
Специален принос имат също Елин Рахнев, който дава името на творбата и Даниел Ненчев, чийто избрани интервюта с артисти и приятели на групата намират място в нея. Визията е на Антония Георгиева, а фотографиите са дело на Добрин Кашавелов. В "аз ОСТАВА" освен безброй истории на бандата, читателите ще намерят непознати текстове на песни, отговори на въпроси от фенове, една страхотна обща среща между музикантите и авторите, разкази на много хора, свързани с Остава и още много интересни неща. По време на двата концерта всеки ще може да си закупи книгата, а след това тя ще бъде налична и в книжарниците в страната.
Добре дошли в Остава!
Спомням си как бях сигурен, че ще се занимавам с музика. Обаче нито знаех как да стане, нито нищо. Имах една по-постижима мечта – бях огромен фен на албума Тангра 2 с участието на Стенли и на неговия самостоятелен албум Пътят към храма, излязъл в началото на 90-те години. Песните му направо ме побъркваха, а на всичкото отгоре бяха и на български език. И си казах: "Един ден ще свиря с този човек. Няма вариант това да не стане". Просто така, помислих си го. И наистина, след 10 години той се включи в нашата песен Поля от слънчогледи, а аз участвах в Обсебен – най-големият му хит от онова време.
Майка ми и баща ми често ме упрекваха, че съм мечтател. Припомняха ми непрекъснато, че съм пълен отличник – завърших математическата гимназия и влязох втори по успех в МЕИ – Габрово с 5.85 оценка на изпита. Просто отидох и реших задачите. Уви, трябваше да вляза в казарма и да оставя там две години от живота си. Когато се върнах след това, останалите бяха млади и свежи, докато аз – мухльо... Гледах момичетата и не знаех какво да кажа. Така беше поне в началото, после всичко се подреди, намерих си и приятели. Около Габрово природата е невероятна и през студентските ни години обиколихме всички баири, махали и селца в хапване, пийване, разговори и адски много музика.
Започнах да уча електроника в Габрово през 1988 г. Това съвпада и с важни музикални открития – станах например хард фен на U2. Rattle and Hum беше първият албум, който чух, а след това попаднах и на Joshua Tree. Незабравим. Това беше повратна точка – след всичко онова, което бях слушал, изведнъж се появи този рокендрол блус, в който имаше и нещо пънкарско, нещо много истинско, което обърна представите ми за музиката.
Малко по-късно, през 1991 г., дойде и цялата английска вълна, включително Stone Roses. Suede също излязоха. Следващият период, след U2, беше Nirvana. Да се чувстваш съвременник на такава експресия е невероятно. На Pearl Jam също, особено когато излезе Ten. Да не говорим за Oasis. Деветдесетарската музика като цяло е силна, а и всичко тогава беше много истинско. Постепенно разбрах, че никой не може да те спре да правиш музика, ако е от сърце и влагаш в нея лична емоция, затова започнах да вярвам повече и в себе си.
През 1989 г. тъкмо бях във втори курс. Както всички по-демократично настроени хора в България, бях ентусиазиран и вярвах много. Емил Кошлуков тогава също беше студент и стоеше на първа линия във всичко това. Никога не съм бил свързан с политиката, но когато има някаква кауза и нещо може да се промени към по-добро, съм категорично "за". Бяхме много активни тогава, цялата аула на университета беше пълна. Това те кара да се чувстваш жив и съпричастен. Може би е същото като усещането да си на концерт или на спортно събитие и според мен политиците използват тази емоция на хората по много подъл начин. Но не съжалявам, че съм заставал зад това, защото наистина ми беше дошло до гуша.
Междувременно тези две години (1988-1990) си дрънках през цялото време. Бях натрупал някакви дема, но само на кухарка. Нашият басист Боян Петков свиреше кавъри в една група в студентските общежития. Бях много голям приятел и с първия ни барабанист Драгомир Димитров. Започнах да ходя на техни репетиции, но без да правя нищо, просто ги слушах. Подмятах на Драго, че можем да направим нещо, защото той харесваше идеите ми, но нямаше къде да ги запишем, пък и аз нямах никакъв опит, никога преди това не бях свирил с хора...
Един ден той каза: "Хайде, ела някой път, ще бъдем само двамата или тримата с Боян". И така се озовах в репетиционната на студентските общежития, където започнахме да свирим заедно с още един китарист, който беше виртуоз и много ме комплексираше – Пламен Чепанов. Той и до днес е адски добър, наистина страхотен инструменталист.
Аз обаче исках да правим авторска музика. Тогава песните ми бяха по-баладични, с леко по-прогресив, уейв насоченост. Текстовете бяха или мои, или на тогавашната ми приятелка Катерина Коева, която много държеше да пише и се справяше добре. По онова време нямах никакъв опит с това как да редя думи в песен, съвсем различно е да пишеш поезия и да пишеш текст, за да бъде изпят. Дори чисто фонетично – започнах да мисля как да избягвам определени неща, за да постигна ритъм, да нагодя нейните поетични думи в песните, беше ми много трудно да ѝ обясня, че някои неща просто не могат да се изпеят.
Що се отнася до името – покрай казармата се движех в компания на колоритни художници от гимназията в Казанлък, които слушаха яка музика и правеха купони, които ми оставиха спомени за едни безметежно хубави вечери. На едно такова събиране единият от тях, Мирчо, каза: "Сега ще ви разкажа, пичове, най-флойдовския виц:
Върви един човек през пустинята, гладен, жаден, чака оазис, вече не издържа. И гледа табела: "Остава – 3 км", после "Остава – 2 км", "Остава – 1 км" и чака следващата табела, за да зърне най-сетне оазиса, вече няма никакви сили – пълзи, лази... Стига най-накрая до следващата табела, поглежда я и на нея пише: "Добре дошли в Остава!". И пак пустиня".
Ха-ха. Казах си: "Не е много смешно, защо каза, че е виц?". Реших обаче да си го открадна и до 94-95-та името на групата беше Добре дошли в Остава. Не ми хрумна веднага. Просто търсех нещо, което да е по-натурално, по-човешко, спомних си го и ми хрумна тази идея. Може да не е нещо грандоманско, но е работа на съдбата. Естествено, не съм някакъв фанатик, но исках име, което хем да е артаджийско, хем да е интересно, хем да те провокира да се замислиш за нещо ценно.
Редовно ни питат: "Какво означава Остава?", значи все пак е някаква провокация и директно поражда въпроси. Оставя обаче и вратичка за персонален отговор, не те ангажира с точно определена рецепта. Дава свобода на всеки да го интерпретира сам, а в същото време означава и нещо статично. Статичен глагол.
Първата ни песен е Нощта, жаравата. Тя пак е на Катето. Помня, че по това време за пръв път ни извикаха в Клуб 113 на ъгъла на Университета, където снимаха едно предаване по БНТ, водещи бяха Наталия Симеонова и Георги Ангелов, казваше се Рококо. Представляваше нещо като малък театър, в който канеха групи и пускаха по едно тяхно парче. Тогава за пръв път пуснаха песен на Остава по телевизията и дори снимаха видео.
Последваха песни като Жива вода (аз ѝ виках Майсторе), Плачещи водорасли, Някъде там между, пак по текстове на Катето. После и аз се престраших и също започнах да пиша думички. Направихме няколко изцяло авторски парчета. Тогава групата имаше малко по-различно звучене, малко по-прогресив и ню уейв.
Прекарвах много време в квартирата, дрънках на китарата и пробвах как звучат някои текстове с музика. После отивах на репетиция, казвах: "Катето написа някакви думички, аз добавих" и започвахме да свирим и да правим аранжимент. Едно от добрите неща, които останаха от соца, беше, че по места като мазето, в което свирехме, имаше оборудване – колони, пулт... Всеки от нас пък си носеше и някакви инструменти, затова въпреки мизерията успявахме да правим музика.
Тогава в Габрово имаше много силен студентски рокендрол живот. Неслучайно му казваха "българския Манчестър" – всички се правеха на маймуни по цяла нощ, особено уикендите. Имаше много групи – от калифорнийски рок като Yellow Rose до хард рок, всякакъв метъл и една-две зверски гръндж банди. Правехме даже общи концерти. Само си представете – през месец в Културния дом се събираха 3-4 габровски групи.
Капацитетът му беше за 500 човека и се пръскаше по шевовете. Нямаше известни изпълнители, но всички бяха там, просто хората бяха много жадни за музика. Когато виждах публиката, умирах от страх. Затова си помагах с алкохол – адреналинът беше много, просто всичко ми се случваше за първи път, съвсем изведнъж. Този навик остана и до днес, но далеч по-умерен. Не бих казал обаче, че да излизам на сцена се е превърнало в рутина.
И сега се вълнувам, но не изпитвам вече страх, друго е. Страхът е много пагубен и може да те съсипе. Но би било притеснително, ако не се вълнуваш, ако не искаш да се представиш добре. Това са моменти, за които музикантите живеем.
Спомням си Румен Янев, Бог да го прости, беше журналист във вестник Ритъм. Той дойде до Габрово на един такъв фестивал, влюби се в Остава и написа първата рецензия, която някой е писал за нас. Беше впечатлен от музиката и от духа на мястото. Думите му много ни поощриха, помогнаха ни да повярваме в себе си и съм му много благодарен за това.
Днес подобна музикална критика от истински познавачи доста ми липсва – не заради Остава, просто тя е много важна, за да съществува изкуството. След това се срещахме години наред, но за съжаление накрая той беше много болен. Радвам се обаче, че с Емо Братанов успяха с да издадат книгата Цветя от края на 80-те (първата книга с историята на българския рок от този период, с 249 текста на 44 групи и изпълнители, изд. Парадокс – бел. ред.)
Някога пък Емо ни извика в предаването Черната кутия по радио Тангра, където водеше класация за българска музика. Попаднахме в нея с Поля от слънчогледи, но с първия вариант, който не е в албума и е записан с друг барабанист. Заедно с Пънкарски дни са записвани в една и съща сесия, някъде през 1992 – 1993 г. Тогава нямаше GSM-и, нямаше интернет, нищо.
Помня как Румен се обади на домашния телефон и каза: "Пак сте на първо място!". Беше много силно изживяване, нашият първи реален пробив. В края на годината ни извикаха и за общ концерт – всички, които са били в класацията, 10-12 изпълнители, в зала Христо Ботев. Това беше крайъгълен камък за групата и индикация, че трябва да продължаваме.
