Вече малко повече от 2 години се излъчва един от малкото медицински сериали в българския ефир, който набира все повече почитатели и верни зрители.
През последните години се появиха доста български сериали, но като че ли само "Откраднат живот" успя да постигне това, което е цел на всяка такава продукция - да спечели зрители, които очакват всеки нов сезон и епизод с нетърпение; колеги, които го коментират в началото на работния си ден; семейства, за които единственият час, прекаран заедно през деня, е докато го гледат и истински човеци, които намират себе си в съдбата на героите.
Но как "Откраднат живот" успя да постигне тази симбиоза между предварително планирания сценарий на филма и непредвидимите обрати в живота на зрителя?
Реализмът
Съдбите на героите не са допълнително захаросани и обилно поляти със сметана, нито пък са излишно драматизирани, пропити с литри сълзи. Зрителят се припознава по съвсем естествен начин в случващото се в сериала. Хиляди майки виждат себе си в Евгения, която със силата на българската майка преглъща болката от разстоянието до нейните деца и внуци, напуснали страната за по-добро бъдеще в чужбина. Стотици тайно разпознават себе си в д-р Кръстева, съчетаваща слабостта пред зависимостта към алкохола и силата да промени себе си в името на професията и призванието да помага на най-малките пациенти. Достатъчно дами, скришно от мъжа до тях, следят какъв ще бъде избора на Зорница между правилното и желаното, между горящата страст и топлещата обич.
А ти в кого откриваш себе си?
Българското
Неоспоримо, има чудесни чужди сериали. Но е съвсем различно възприятието, когато добрият сюжет се развива ежедневно през погледа на персонажи, носещи чисто български имена като Борис, Христо и Албена. Да, различно е болницата да не е "Джон Хопкинс", а "Св. Кирил" и по телевизията да не се излъчва CNN, а родният национален канал. Различно е да няма дублаж, нито субтитри и да разпознаваш софийските улици, по които и ти минаваш често. Защото да, ние умеем да ценим чуждото, но можем да обичаме истински само българското.
Монолозите
Определено една от най-силните страни на „Откраднат живот” са монолозите, които често те хващат за гърлото, припомнят ти твоите грешки, обясняват ти миналите избори или те подтикват към бъдещи решения. Но всъщност е излишно да ги описвам, когато имам възможността да ги цитирам:
"Всеки осъден на смърт има право на своето
последно желание. Чудя се дали така
умираме по-леко, или животът с жестокост
ни помахва за довиждане, за да издълбае в
душите ни като наточен скалпел...
думичката КРАЙ.
Всички сме осъдени. И едва когато го
проумеем, сваляме короните от фалшиво
его. Разбираме, че всеки път, когато се
опитваме да контролираме нечия съдба,
всъщност крещим “страх ме е, че ще си
отидеш”.
