Нощем светлините разказват истории. Улични лампи, крушки от панелни балкони и премигващи светулки излизат от затвора на дневната светлина и проблясват в един глас, сякаш за да извикат - "тук сме и съществуваме". Забравени, низвергнати и отлъчени от света на хората, които подобно на програмирани роботи си уреждат среща с феята на сънищата и се подготвят за поредния си еднообразен, еднакъв и изтискващ живота от тях ден на корпоративното робство.
Нощта не е за всеки, убедил съм се. Нощта възнаграждава само избраните. Креативните, различните, визионерите. Тези, които се нуждаят от нощта, за да функционират творчески, но и нощта се нуждае от тях, за да маркира своите герои и да влее вдъхновение в редиците им, подобно на декориран пълководец, за когото поетите пишат песни, а музикантите свирят на инструментите си. Омир, Шекспир, Данте - всички са творили нощем, убеден съм. В някоя прашна, тясна килия, със запалена свещ и пергамент, който се превръща в нечие дело на живота. Можете ли да си представите, че нещо такова би могло да бъде написано без напътствието на звездите? Без стимулиращото докосване на лунната светлина или успокояващата тишина, позволяваща на великите умове да функционират, да пресмятат, да създават епоси и да разказват истории, които живеят вечно.
Обожавам нощта. Обожавам я по много причини. Понякога чувствам, че единствено нощем успявам да постигна реален и истински контакт със самия себе си. С чувствата си, с емоциите си, с онова "аз", което често търся, но и често не намирам. Без маски, без аватар, без принудени усмивки, фалшиви разговори и ръкостискания, които не означават нищо. Само нощем мога да бъда гол и без доспехите на суетата. Само нощем мога да творя, без шумът на посредствеността да удря по тъпанчетата ми, сякаш с парни чукове. Нощем Земята спира да се върти, а трупата й от артисти на фалша сваля червените си носове, прибира шатрите и се оттегля някъде, където поне за половин денонощие преустановява културния си и поведенчески разврат, който ден след ден сякаш изтисква живота от мен. Ако Слънцето е сводник на човешкото падение, то нощем сводникът спи. Няма го. Няма ги и курвите му в човешки образ, пропити до кости от собствената си ментална деформация. Тогава на сцената излизат творците. Въоръжени с въображение, вдъхновение и кана качествен кофеин. Готови да потънат в успокояващия мрак, позволяващ им да растат. Да се развиват. Да създават. Да бъдат "аз". Да бъдат хора.
Нощем изгрявам. Нощем виждам светлина, която другите не виждат. Нощем разцъфвам, проглеждам и усещам света. Докосвам го, а той ми отвръща. Контакт, но не с Джоди Фостър. Съзнанието ми функционира с кодове и символи, които не разбирам напълно, но подобно на радиовълни в атмосферата, долавям силуети, сигнали и знаци, които поглъщам с неутолима жажда и канализирам в енергия. Виждам, говоря, слушам. Човек съм.
Нощта не е за всеки, повтарям. Тя ще ви отвърне само тогава, когато сте искрени в молбата си да ви приеме. Правите ли го с грешни помисли, бъдете сигурни - ще останете наказани. Нощта е коварна и крие много опасности. Не всеки може да понесе предизвикателствата, които предлага, но и не всеки заслужава даровете, които раздава. Бъдете смирени и отворете обятията си. Потърсете вдъхновението в себе си и Луната ще ви възнагради, а звездите ще бъдат вашите ангели-хранители. Нощта е враг, но и приятел. Ние избираме нощта, но и нощта избира нас. Загаси лампата, погледни светлините навън и реши за себе си - един от нас ли си?
