Никога не знам кога ще дойде този момент, който е като завъртане на ключ, но случи ли се, се затварям в себе си, увивам си душата с дебела жилетка, телефонът в самолетен режим, погледът навътре.

Толкова остро имам нужда да ми е тихо, че дори любимият ми грамофон започва да хваща прах, не искам чужд глас да навлезе в съзнанието ми и да ме смаже с емоцията си. Искам зад спуснатите пердета да гледам в една точка или да пиша несвързано в дневника си, докато не започне да ми се прояснява какво се случва, кой е този въпрос, който напира, но не получава отговор.

най-добрата част беше
да спусна
щорите
да увия входния звънец
с парцали
да сложа телефона
в
хладилника
и да остана в леглото
за 3 или 4
дни.
а следващата най-добра
част
беше
да не липсвам
на
никого.

Буковски

Трудно е да си отшелник, когато имаш наем и ток за плащане, налага се да мобилизираш тялото, което оказва съпротивление, да го облечеш, да го избуташ до асансьора и да го настаниш в трамвая, нищо, че всяко мускулче се бунтува и ти дава знаци, че има нужда от друго.

На работа вършиш всичко добре, но машинално, мислиш само за самотното време, което те очаква вечерта, но не като нещо тъжно, а като спешна първа помощ, която трябва да си окажеш сам. Изкуственото дишане ти е втора природа, а пред хората сами излизат реплики от устата ти с усещане за нереалност. Ти ли каза това, ти ли беше?

Как да обясниш на най-близките си, че ги обичаш и искаш да са добре, мислиш за тях и ги носиш в сърцето си, но си с емоционална настинка, която е заразна и е по-добре да се лекуваш зад четири стени? Не си искал да те повали, то става ей така – случайно, като дъжд през юни. Хората ще ти простят температура, но никога хладната дистанция. Искаш да обясниш, да се оправдаеш, но не казваш нищо, защото в крайна сметка няма и какво.

Не е от октомври, нека не придаваме по-голяма отговорност на месеците и сезоните, отколкото могат да понесат, стигат ни нашите собствени самобичувания и тревожности. Капризите на спуснатите щори си знаят своето и не претендират да бъдат тук 24/7. Просто им дай време, отпусни се, вглъби се и оттласкай всички мътни води, които те задръстват отвътре. На кого да разкажеш за тях, без да звучиш мелодраматично? Точно така, на никого.

Оттеглям се и оставам малко при себе си, за да мога после да бъда с хората, които търпят тези състояния. Те си заслужават и в техния радиус има много, много светлина.

Автор

Стефани е едно от най-романтичните попълнения в екипа на VIBES. Роклята на цветя или някое друго винтидж попадение е нейната задължителна униформа, а оръжията: качествена литература, благородни каузи и поне една изящна чаша, пълна с искрящо розе.

Напишете коментар