Фестивалът за съвременен танц и пърформанс “Антистатик” се провежда за пореден път в българската столица и предлага разнообразие от интересни събития. VIBES е един от медийните партньори на събитието и с удоволствие ви представяме един изключително интересен разговор със създателите на „Нарагония“ - Флориан Бюкинг и Райза Крьогер.
Здравейте и благодарим за отделеното време! „Коръбът на глупците“ е едно от най-популярните произведения на немската литература. Разкажете ни, с какво точно впечатлява читателите си?
В творческата фаза на художествената ни разработка „Нарагония“, произведението „Корабът на глупците“ маркира един голям тласък към задълбочено мислене и вникване. Точно там се крие и изворът на заглавието „Нарагония“ – в романа така се нарича мястото, към което се отправят глупците.
Въпреки че романът изобразява в различни отношения важно произведение чрез литературноисторически и научен контекст, не ни касаеше фактът на ритмичното изразяване, финесът в съдържанието или обществената критика на книгата, а собствените ни размишления върху едно пътуване или цел; върху психическите положения, които водят една цел до абсурдност или я явяват като абсолютно несъществена. Малко преди възникването на литературното произведение се е стигнало на „откриването“ на Америка и до новосъставянето на това, каквото Европа е била и е искала да бъде. Въпросът може би остава донякъде неясен – защо се отправяме към посоката на неведението? Кой е двигателят и кога цялостта ще се превърне от затруднение в нещо глупаво?
Как се случи идеята за разработката му?
Както вече споменахме, в пиесата не става въпрос за преработка на литературен оригинал, а повече за проучването на състоянията, в които човек изпада по време на едно пътуване, което не протича по очаквания начин и завършва неясно. Още в началото на работата съществуваха образи, които си разказахме един на друг. Те пък от своя страна имаха един почти осезаем звук на вятър, платна и морe; на тясно и широко; на неволя и сюрреализъм. Тогава това ни насочи към романа и така той навлезе в процеса на изработка под формата абстрактни въпроси: Какво е надеждата и какви ставаме ние, когато я изгубим.
Какво смятате, че може да даде „Коръбът на глубците“ на днешните хора?
Отговорът на този въпрос се нуждае както от задълбочено проучване от наша страна, така и от разчупване рамките на това интервю. Както казахме, книгата е създадена във време на големи преломи и промени. Тя се е превърнала в огледало на обществото и критика на реда и целите. Със сигурност би била интересна следната дискусия: какво в днешна Европа – под заплетеността на романа – бива смятано за стар или нов строй и преди всичко как се мисли за миналите обрати и възникващите с тях последствия.
Вие творите нов, модерен вид изкуство, който се състои от много и различни детайли. Какво в него ви очарова?
В проучвателния си период основно работим в репетиционно студио и се ориентираме главно към движението и телесността. Освен това източниците ни на вдъхновение се намират често в изобразителното изкуство, архитектурата или литературата. С това не се има предвид задължително „оригинали“, които превеждаме по телесен начин. Тези източници служат по-скоро за засилване на проучването на определени и винаги разклоняващи се движения или състояния на тялото. Какво правим ние – как се усеща това – какво може да бъде видяно от наблюдаващия – как може да се ограничи (или разшири) началото на изпълнението? Друга важна особеност е нашата съвместна работа с други артисти от областта на музиката или изобразителното изкуство. Често работим с определени личности, които да ни служат за фийдбек и тяхната гледна точка укрепва труда ни и му помага да се доразвива. За нас е еднакво очароваща и плащеща манията по детайлите и съсипването от работа по това, което сякаш винаги се намира в абстрактното - движението.
Отдавна се занимавате с изкуството си. Какво е чувството, когато човек излиза на сцената? Възможно ли е да се привикне към притеснението преди представление?
И да, и не. В процеса на създаването и в драматургията е важно за нас да не мислим само за зрителя, а и за онова телесно „приключение“, което ще предприемем. И тогава има едно радостно очакване най-накрая да започнем предстоящите представления със и пред публиката. В същото време остава едно притеснение дали ще ни се отдаде да се впуснем в „пътуването“. Вероятно и двата аспекта съществуват винаги и само във взаимовръзка и точно тя кара едно представление да изглежда всеки път свежо... с доверие, но без привикване.
Какво ви харесва в професията ви?
Това да не знаем какво правим и в последствие да установим в съвместните решения, че в определени неща/моменти има нещо специално. Накрая човек стои пред резултата, който се състои от взети решения и би могъл да изглежда и по друг начин, и е удивен от това как нещо може да възникне без сценариий, с тялото като ресурс и чрез работата с другия.
Какво бихте казали на хората, все още не са преживявали нещо като хореография или пърформанс? Какво могат да очакват от вас?
Бихме им казали да опитат, да видят. И не само с очите, но и с мускулния тонус, с органите. И при това да наблюдават себе си, какво им е познато в собственото тяло и какво не. Според нас основа на сценичното изкуство и особено на танца е това, че всички ние имаме същия изходен материал: тялото. Много пъти хората „се отблъскват“ от пърформанса или танца или пък се страхуват да видят в сблъсък с непознатото и/или със собственото липсващо познание.
Това е разбираемо, но никой не би трябвало да подценява колко телесно познание притежава човек. Сърцебиенето, желанието, сигурността, задухът, физическият контакт и тежестта на другия, изоставеността, ненужните и излишни движения на ръцете, нервното докосване безсилието/умората, изтощението … всички тези неща имат и/или са физически оформления.
Работата с тела на сцената може да засили елементи от тях и освен това да сътвори атмосфера, от която зрителят да се откъсне или пък в която може да се впусне. „Нарагония“ отправя покана за едно пътуване в собствената физическа памет и в това, което се явява чуждо.
Важно ли е изкуството в човешкия живот? Вярвате ли, че бихме могли да съществуваме без него?
Да, важно е. И не – човекът е немислим без цялото това безпочвено нещо, чрез което той подсигурява собственото си съществуване.
