В Сиаргао се влюбваш постепенно, но истински…
"Punta Punta Surf Retreat, тук е Вашата спирка, госпожо", казва ми шофьорът на маршрутката с широка усмивка, която показва два реда съвършено бели и прави зъби. Усмихвам се и аз, но не така широко. Гледката през замъгленото от влагата предно стъкло на буса не е обнадеждаваща. От двете страни на тесния неравен черен път плътно една до друга стоят наредени къщурки с неизмазани стени, ламаринени покриви и претъпкани с пране въжени простори. Пред широко отворените врати на някои от тях се забелязват и големи метални клетки с наперени и недружелюбни петли, а до неизмазаните стени се виждат големи, пълни с вода легени - готови за следващата партида непрано бельо.
"Сигурен ли сте, че е тук", питам аз с надежда, че моят весел и припяващ с радиото шофьор току ще се присети, че нещо е объркал маршрута и ме е паркирал на грешното място.
"Да, да, тук, тук, аз сега сваля Ваш куфар", отговаря ми той на неособено добър английски и с готовност изскача от буса. Слизам и аз. И къде, по дяволите, е този луксозен къмпинг, в който се предполага, че ще си почивам близо две седмици, докато в България зимата настъпва?!
Готов ли си за приключение? Разгледай и резервирай следващата си почивка още сега!
"Тук, госпожо, точно зад тази стена. Трябва да тръгнете по чакълената пътека вляво."
Ахаа. Значи стената е скрила моя глемпинг, океана, палмовите дървета и кокосовите орехи.
Плащам 300 песо (около 10 лв.) и затътрям големия си червен куфар по тясната чакълена пътека. Но още преди да съм направила и крачка, един отново широко усмихнат филипинец мята куфара през гръб и го понася някъде отвъд стената.
Слава богу, съмненията ми, че моят мечтан филипински глемпинг може да се превърне в грандиозна пунта, се оказват безпочвени. Зад бялата стена ме очаква малък рай. Декинги с големи сламени покриви, под които са разположени просторни, напълно обзаведени палатки — с дървени легла с удобни матраци, бамбукови закачалки, маса и стол. Дори електрическият контакт е по европейски стандарт (адапторът, който предвидливо натъпках в куфара, защото са ми казали, че във Филипините е като в Америка и контактите са от другия вид, явно няма да ми трябва). Джина, собственичката на къмпинга — симпатична млада американка с баща индианец и майка филипинка, с ентусиазъм ме въвежда в самостоятелната баня до моята също самостоятелна палатка. Разбирам ентусиазма ѝ едва когато надзъртам зад тежката дървена врата и виждам голямото, потънало в зеленина и бамбук помещение с безотказно течащ душ и мивка с широк дървен плот. Хм, почивката ми може да започне и оттук…
Сиаргао е един от общо над 7600-те острова във Филипините (само 2000 от тях са населени, но и това не е малко), който през последните години влиза в полезрението на туристите заради добрите си места за сърф, красивата плажна ивица и много по-ниските цени в сравнение със сочения за фаворит и обявен за един от най-красивите острови в света Палаван.
Този малък къс земя с форма на сълза няма претенцията на луксозна дестинация, а по-скоро на морско кътче, където можеш да се разхождаш по бански от сутрин до вечер, да стопираш някоя триколка (изцяло филипинско изобретение), за да стигнеш например до центъра на големия общински град Генерал Луна (кръстен на генерал Антонио Луна, един от героите във Филипино-американската война от края на 19-и и началото на 20-и век), или просто да се метнеш на някой скутер и да отпрашиш към най-доброто място за сърфиране за деня. Приливите и отливите във Филипинското море са толкова променливи, че сърфистите всеки ден са в преследване на правилното място с достатъчно вода и вълни, които да си струват безкрайното гребане върху дъската.
"Сега е отлив и не става дори за къпане, просто водата ще ти е под глезените почти километър навътре в морето", казва ми Изикел, съпругът на Джина, испанец с диплома за инженер и сърце на сърфист. Преди четири години двамата създават своя малък глемпинг рай и отварят работни места за няколко семейства от квартала. Значи така — някои от неизмазаните къщи на входа на Punta Punta Surf Retreat са дом на винаги усмихнатите и услужливи филипинци, които работят в къмпинга. „Господин Изи и госпожа Джина са ни като семейство. Много сме щастливи, че имаме работа и че пандемията най-после свърши, а туристите се върнаха на Сиаргао“, казва ми Ванеса, докато с едно движение отсича с мачете върха на кокосов орех и го издълбава така, че да мога да отпия от сока му. "Как така нямате кокосови орехи в България?", учудено ме пита тя, след като съм й обяснила, че за първи път ще пия пресен сок от кокосов орех. "Ами нямаме, при нас няма палми, има овощни дървета", казвам й с усмивка, а пред очите ми изниква картината през люка на малкото самолетче с перка, с което пристигнах на острова от столицата Манила. От него се виждаха късове земя, покрити с гъсти палмови плантации, подобни на борови гори, обградени от всички страни от тюркоазено синя спокойна вода.
Ванеса е станала в пет, за да дойде на работа в седем и да започне да приготвя закуска и истинско еспресо за гостите на къмпинга (филипинците предпочитат кафе американо пред италианското ристрето). Тя е на не повече от 30 години, но вече има две деца и съпруг, който не винаги успява да си намира работа. Благодарна е, че опустошителният тайфун отпреди две години не е отнесъл и техния дом. Стихията е сринала из основи малката дървена къща, предвидена за по-улегналите туристи в Punta Punta. "Всичко продължи не повече от четири часа, но имаше много разрушени домове, дори човешки жертви", разказва ми тя. Джаспър, дясната ръка на Изикел и Джина в Punta Punta, който така бързо беше нарамил безсмислено тежкия ми куфар, също едвам е успял да опази дома си от безпощадния ураганен вятър. "Десет души, все мои роднини, притискахме входната врата, за да не стане на парчета", спомня си той. И неговата къща е останала що-годе цяла, макар че покривът е трябвало да бъде поправен. "Във Филипините, обяснява ми той, е най-важно да имаш покрив над главата, защото кратките проливни дъждове са ежедневие през почти всеки сезон."
Докато двамата един през друг ми говорят за преживяното зло, за стихийната буря, за разрухата, довела до липса на електричество и течаща вода, до унищожени пътища, забелязвам, че в разказа им няма излишен драматизъм. Не се държат като жертви, просто защото не се чувстват така. От деца живеят според законите на морето, където циклоните идват и си отиват и понякога отнасят със себе си и човешки животи…
За Джаспър морето е втори дом. От малък той гони вълните. Дълго време няма собствен сърф и все моли приятели да му заемат техните. Рибари са го качвали на лодките си, за да стигне до рифовете навътре в морето, където гребенът на вълната кара кръвта да кипи. Падал е от сърфа безброй пъти, веднъж почти фатално, но това не го е отказало. Напротив. Когато е сам срещу вълната, времето за Джаспър спира, а животът започва да тупти с нова сила. "Неописуемо е. Трябва да опиташ. Няма да стане от първия път. И от втория няма да стане, даже и от петия. Но трябва да опиташ“, казва той.
Не опитах. Не посмях да се проваля. Но все пак отидох на един от плажовете, за които Джаспър ми беше споменал. До Санта Фе се стига с триколка (мотор с прикачена към него пасажерска кабина) по път с локви, големи колкото малки реки, и мека дълбока кал. За момент, когато ламарината на кабината остърга голям камък, скрит в дълбините на една от локвите, си помислих, че ще корабокруширам още докато съм на сушата. Шофьорът ми обаче, тих филипинец с детско излъчване и отлични инстинкти зад волана, не трепна до самия край на офроуд приключението ни и ме стовари съвсем до пясъчния бряг на Санта Фе.
Озовах се на плаж като по поръчка — с дълга, почти безлюдна пясъчна ивица, високи палмови дървета, които хвърляха дебела сянка, а от време на време и по някой презрял кокосов орех. На Санта Фе се връщах няколко пъти. И при всяко мое ново посещение картината се променяше. Морето или се отдръпваше навътре, така че пясъчната ивица се удвояваше и се оголваха скални късове, върху които децата бързаха да се покачат, или нахлуваше към брега, изяждаше пясъка и потапяше малките скални участъци в солената вода. В много солената вода. Още при първото ми гмуркане във Филипинското море установих, че плуването без очила е невъзможно. Макар че температурата на водата (поне 24 градуса по Целзий) позволяваше дълго къпане, концентрацията на сол в нея ме принуди да изляза след едва четвърт час упорити опити за далдисване със затворени очи.
Но приливите бяха магични! Лениво излегната на горещия пясък, високо на брега и в близост до палмовите дървета, където водата нямаше опасност да ме залее (или поне така си мислех), наблюдавах как морето плавно настъпва. Брегът изтъняваше, а спокойните допреди минути води се накъдряха от надигащите се вълни. Още с първия гребен се чуваха радостни възгласи, а сърфистите вече енергично гребяха в посока на разбиващата се в рифовете вода. След всеки успешен опит да се хване вълната се разнасяха радостни викове и ръкопляскания. Сърфът сплотяваше тази цветна група от филипинци и чужденци. Успехът за един беше успех и за останалите — между сърфистите не се водеше надпревара, съревнованието беше единствено с морето и с неговите вълни, които ту утихваха, ту се надигаха със страшна сила.
"Когато попаднеш в пералнята, не трябва да се поддаваш на паниката“, отговаря Джаспър на въпроса ми какво е чувството вълната да те погълне. "Трябва просто да се гмурнеш, да останеш под вода колкото се може по-дълго." Този ден морето беше взело жертва — сърфист с по-малко опит, решил да премери силите си с вълните на Cloud 9, място за корави професионалисти. "Такива трагични инциденти са рядкост на Сиаргао, но който подцени морето, винаги губи“, добява Джаспър.
"Тук всички карат сърф, всяка свободна минута са на плажа и гонят вълните. Но аз предпочитам музиката. Още нямаме група, дори Instagram си нямаме, събрали сме се само приятели. Момчето на кохона е най-добрият ми приятел, а саксофонистът ми е гадже“, весело подхвърля Абигейл. Тя е отскоро в Сиаргао, израснала е в планинско градче, но за кратко се е превърнала в нещо като знаменитост на острова.
Живият концерт в едно открито барче, на който съвсем случайно се озовах, докато скитах из улиците на Генерал Луна с група скорошни приятели от Punta Punta, беше сред най-добрите, на които някога съм присъствала. Гласът на Абигейл бе нежен, но плътен, а версията на Toxic на Бритни Спиърс в нейно изпълнение звучеше много повече като парче на Нора Джоунс. "Трябва да опитате от коктейла Summer Flick, много е свеж“, така след края на концерта Абигейл се беше настанила на нашата маса, за да каже наздраве на малката група чужденци, които се бяхме събрали. "Ако искате, елате на плажа тази събота, ще имаме гиг, а преди това ще гледам на карти таро — събраните средства ще дарим за талантливите деца на Сиаргао.“
Децата на Сиаргао ходеха целодневно на училище със спретнати униформи в пастелни тонове, а през събота и неделя се събираха на баскетболните игрища в квартала за приятелски дрибъл с топката или за да гледат мач между някои училищни отбори. Най-малките пък тичаха из прашните улици пред къщите си и не пропускаха да поздравят туристите с едно сърдечно и беззъбо "Здравей!“. Да си хванеш триколка в почивен ден и особено в неделя, се оказа истинско изпитание на острова, защото след църква (филипинците са отдадени католици, което обясняваше коледните лампички по улиците и огласящата караоке залите мелодия на „Тиха нощ, свята нощ“) мъжете обикновено се отправяха към местния бар, за да поиграят билярд с приятели на по чаша филипински ром или бутилка бира Red Horse или отиваха на боеве с петли. „Билярдът и караокето са национални спортове във Филипините, боевете с петли не ти ги препоръчвам“, с усмивка ми казва Изикел, който току-що е успял да измъкне от билярдната зала един шофьор на триколка, за да ме закара за последно до Санта Фе. Най-сетне ми се беше паднал изцяло слънчев ден и възнамерявах да го прекарам на плажа.
Въпреки предварителните ми проучвания в крайна сметка се оказа, че съм закъсняла с цял месец за безоблачно плажуване във Филипините. През декември започваше дъждовният сезон и почти всеки ден сутрин и следобед валеше. Дори и през кратките дъждовни бури обаче сърфистите бяха на поста си — край морето, в очакване на големите вълни.
"Няма да дойде при нас, срам я е“, ми беше казала Абигейл онази вечер в бара. Тогава също и съвсем без предупреждение се беше излял страхотен дъжд — от тези, които за секунди те окъпват целия. Навън, в дъжда, по памучни къси панталони и потник стоеше неподвижно младо момиче. "Това е съпругата ми“, подхвърли един от филипинските приятели на Абигейл в бара и се втренчи в красивата си и вече съвсем мокра жена. Но ако продължава да стои така в дъжда, ще хване пневмония, не можах да не отбележа аз. Момчето ме погледна, усмихна се, а после стана и тръгна към своето момиче в дъжда.
Впоследствие установих, че тази странна смесица от свян, доброта и безпределна услужливост е заложена в ДНК-то на филипинците. Спомних си и как Джонатън, мъж на около 50 години с три деца, пръснати из различни градове на острова, първоначално беше отказал да сподели пицата ми. Този изпит човек с широка усмивка, който се представи като президента на мотоциклетистите в съседния на Генерал Луна град Дел Кармен, беше склонил да ме закара и върне за по-малко от 1500 песо (около 50 лв.) до Дел Кармен, за да видя една от големите забележителности там — морската лагуна Сугба. И пътешествието на две колела до лагуната по изненадващо гладкия магистрален път, пресичащ палмовата джунгла, всъщност си беше по-забележително и от лагуната. В крайна сметка услужливостта на Джонатън надделя над срамежливостта му и той най-сетне склони да сподели моята „Маргарита“ (с, уви, зелени домати, други във Филипините трудно се намират), а на връщане дори се отби до полуразрушения си от тайфуна дом, за да занесе едно парче и на жена си.
„Когато се върнеш при нас, може да ни донесеш малко семена от тези домати, за които все ни говориш. Ще ги посадим и ще ти правим истинска „Маргарита”, смее се Ванеса, докато се качвам в чисто новия ван, който трябва да ме откара обратно до летището. „Ще се наложи да направим парник, за да оцелеят в тези дъждове и влага”, отвръщам й аз. „О-о“, казва Ванеса и добавя: „Това значи „да“ на филипински“. Прегръщам я бързо и се качвам в буса. Не обичам сбогуванията. А и не чувствам, че се сбогувам. Чувствам единствено истинска човешка близост — сякаш това далечно място, чак от другата страна на Земята, където хората все още вярват, че доброто побеждава, ми е било винаги познато…
