Какво щеше да е без музиката? Не знаем. И не можем да знаем. Защото музиката е част от живота. От светлата му, мелодична страна, която усмихва, вдъхновява и ни прави близки. И е хубаво, когато срещаме хора, които носят музиката и я раздават. С радост.
Като Богдана Атанасова и Анна Русенова. Две пораснали момичета, родени в красивия, морски и много мелодичен Бургас, повярвали в идеята, че в този живот е много по-забавно да казваш „мога“, вместо „не мога“.
Богдана и Анна са двигателят на едно убежище за музикално настроените, което са нарекли с простичкото Music Box (макар и като деца да не са си играли с музикални кутии). За десет години от една малка, уютна и радиофонична стая, музикалното им студио за уроци по пиано, китара и пеене се разраства до два отделни центъра в столицата, където всеки, усетил нуждата да пусне музиката в живота си (без значение от възраст), е добре дошъл.
Срещам ги, за да ми разкажат повече за своето музикално пътешествие. А в края на нашия звучен разговор ми се приисква да попея (макар и фалшиво). Или поне да си пусна "They Can’t Take That Away from Me" на Eла Фицджералд и Луис Армстронг.
Любопитно ми е каква част от денят ви днес премина в музика?
Анна: При мен нямаше кой знае колко. Тук Боги да каже.
Богдана: За съжаление и при мен нямаше много музика. Откраднах си едни 30 минути, за да се разпея.
Анна: E не е съвсем така — все пак имаше уроци.
Богдана: Да, разбрах, че това е въпрос уловка (смее се).
С музиката се срещате в почти невръстна възраст. Има ли професионални музиканти в семействата ви?
Анна: Аз действително започнах с пианото преди да съм навършила и пет години, но в това нямаше нищо необичайно, за годините, в които растяхме. При мен професионални музиканти в семейството няма. Въпреки че родителите ми пеят добре. Връзката си с музиката, двете с Боги, като че ли сме я наследили от братя и сестри.
Богдана: Майка ми е пеела навремето. Била е в групата на басиста на LZ. Баща ми също е свирел любителски на пиано. Но Ани е права — при мен по-голямата ми сестра свиреше на пиано, при нея брат й. Те ни запалиха, а после спряха да се занимават с музика докато ние поехме щафетата и я бутаме и досега.
Анна: И по един или друг начин двете се озовахме първокласнички в музикалното училище в Бургас.
Богдана: С пиано. В класа на госпожа Юлия Ненова. С нея бяхме чак до 12-и клас. Тя ни е учила и на пиано и на музика и на живот и на всичко. Аз имам само обич в сърцето си към тази жена.
Анна: Аз бих казала, че беше строга, но справедлива (смее се).
Помните ли първия си концерт пред публика?
Богдана: При нас е трудно да се каже кой е бил първият концерт, защото още първата година вече бяхме на сцена.. През цялото си обучение не сме спирали с концертите, конкурсите …В края на всяка година имахме и изпити и те се случваха пред публика….Аз много често засичах на концерти, забравях пиесата, бърках, спирах, но после продължавах. Отне ми години да го преодолея. В крайна сметка обаче грешката е позволена – дори и да си на сцена. Това днес повтаряме и на учениците си…
Анна: Макар че в онези години грешките не се толерираха. Тогава се изискваше съвършенство (смее се). Аз най-ярко си спомням участието ми в един конкурс в Италия, бях шести клас и майка ми трябваше да ме придружи. Получих втора награда. Накрая имаше гала концерт. Изпълнявах една пиеса на Димитър Ненов (бел.ред. български композитор и пианист, част от талантливото поколение на Любомир Пипков и Марин Големинов). И преди да изляза на сцената осъзнах, че въобще не помня как започваше пиесата. А и нотите ми бяха останали в хотела. Мисля, че майка май беше в още по-голям шок и от мен.
Богдана: Такива ситуации ги сънуваме и до днес.
Анна: Да, майка ми също твърди, че още сънува, че се явява на някакви изпити по пиано (смее се). В крайна сметка като седнах на пианото, мускулната ми памет заработи и всичко си дойде на мястото. Но тези пет минути преди да изляза на сцената бяха кошмарни - пълна зала, наградата ме очакваше, а аз не помнех как започваше това, което се очакваше да изсвиря…
Някога съжалявали ли сте, че сте избрали музиката?
Богдана: Не. Може би, защото не познаваме друго.
Анна: Аз единствено малко съжалявах, че не свирех на друг инструмент. Моята мечта беше да свиря в оркестър, а пианото е солов инструмент. При пианистите се изисква себеотдаване и себевглъбяване.
Богдана: Самотно занимание е.
Анна: Ще стискаме палци на Бояна, дъщеричката на Богдана, да влезе в оркестър.
Богдана: Шансовете са големи, защото тя е първи клас в Музикалното с цигулка (смее се).
Факт е обаче, че пианото не е било повик за нито една от двете. Аз през цялото време исках да стана певица и в крайна сметка станах. Заминах за Германия, където учех джаз и поп пеене. Това бяха едни много щастливи и ползотворни години. Може да звучи като клише, но истината е, че аз си последвах мечтата да пея.
Защо Music Box – като малки да не сте си играли с музикални кутии?
Богдана и Анна: Не.
Анна: Даже не съм сигурна как точно изглежда една музикална кутия (смее се).
Богдана: Историята на името е доста по-прозаична. Но първо да кажа как се стигна до идеята за Music Box. След като изкарах пет години в Германия, където завърших джаз и поп пеене реших, че вече искам да се прибирам в България. Прибрах се. Но не останах трайно. Започнах да работя с група и пътувах още пет години. Дойде моментът, в който взех категоричното решение да се задържа вече на едно място. Да си все на път е много интересно, но така трудно можеш да изградиш каквото и да било. Винаги ми се е искало да пробвам да си направя собствено студио, където да преподавам музика. Заоглеждах се за подходящо място, в което да се настаня. Исках нещо малко и уютно. Намерих такова помещение, което не беше по-голямо от една просторна стая. Исках да го нарека Music Room, но името се оказа заето. Така се спрях на Music Box.
Започнах сама, но след година-две нещата се развиха и се оказа, че сама не мога да поема всички желаещи ученици. Осмелих се да потърся колеги, които да работят с мен. Намериха се такива. А после вече имах нужда и от рамо, опора, вдъхновител – от човек, който не просто да помага, а такъв, който да поема още инициативи. Защото покрай уроците започват да ти хрумват и други неща. За щастие в този момент Ани вече беше отегчена от работата си в голяма корпорация.
Анна: Бях прекарала около осем години в Нова телевизия в отдела за продажби, където се занимавах с креативна реклама. И се бях поуморила. Така че Боги най-сетне ме убеди да поемем заедно Music Box.
Богдана: Доста я врънках (смее се). Мисля, че сме интересен екип, защото сме двете крайности. При нея винаги първо е “не”, при мен винаги е “да”, но пък се срещаме някъде по средата. А в проблемни ситуации мислим еднакво.
Анна: Аз винаги казвам “чакай, нека да помислим, да видим колко ще струва”.
Богдана: Аз съм по-скоро, “абе давай да го правим и ще го мислим в движение.”
Анна: То трябва да има някой да удря спирачки.
Богдана: Е как! Иначе ще си строшим главата (смее се).
По-малки или по-пораснали бяха първите ученици на Music Box?
Богдана: Първата ми ученичка беше на моя възраст, тогава бях на 33. И определено повече имаше търсене от големи хора. Оказа се, че нямa много места в София, където човек да се запише да учи пиано на 30 години. Формулата я взех от Германия. Там работих в музикално училище и идваха и възрастни и деца.
Въобще възможно ли е човек да влезе дълбоко в музиката на по-голяма възраст? И дори да стане професионален музикант?
Богдана: Ето например моят последен ученик от днес, Тихомир, който е на около тридесет и няколко години и идва на уроци по пеене от две-три седмици би могъл да бъде вокал на рок банда. Много е талантлив.
Анна: Но, за да сме честни трябва да кажем, че пианист или цигулар няма как да станеш на 36 години, за това се изисква много труд и млад мозък.
Богдана: Има обаче и изключения.
Анна: Да, така е.
Пее ли им се достатъчно на по-малките ви ученици в това ново технологично време на разтроено внимание?
Анна: Моята работа е да общувам по-скоро с родителите на децата и често ги чувам да казват, че искат техните деца да идват при нас, за да не са пред екрана, да не играят на игри. Мисля, че в повечето случаи успяваме да ги изкараме от тази интернет матрица.
Богдана: Има доста мотивирани деца. А и не смятам, че днешните деца са някакъв нов човешки вид. Децата са си деца и си носят особеностите на всяка възраст. Имаме ученици, които са започнали при нас на 5-6 годишна възраст и вече са тийнейджъри. Някои идват със синя коса, други миришат на цигари.
Анна: Което се случваше и при нашето поколение.
Богдана: Музиката със сигурност успява да им помогне да общуват истински помежду си. Най-малкото, защото могат да се снимат и за Tik-Tok (смее се).
Анна: Аз самата си мечтая за една седмица без телефон и интернет. Всички всъщност сме пленници на тази технологична матрица.
Чували сме клишето, че „музиката лекува“. Има ли тя терапевтичен ефект за вашите ученици?
Богдана и Анна: Да.
Богдана: Някои от учениците ни сами си предписват терапия чрез музика, а имаме и такива, на които терапевтите са препоръчали да се захванат с уроци по музика.
Анна: Разбира се става въпрос за по-големите ни ученици.
Богдана: Имали сме и деца , които са идвали на уроци по пиано, за да проговорят по-лесно, защото пианото развива и двете полукълба на мозъка.
Освен, че ги учите на музика и на общуване с другите чрез музика, вие изкарвате учениците си и на сцена – не виртуална, а съвсем реална. От кога е идеята за живите концерти на Music Box?
Богдана: Двете идеи за музикална школа и живи концерти си живееха едновременно.
Анна: Концертите са някак естествено продължение на труда, който влагат учениците ни.
Богдана: И е допълнителна мотивация. Те се вдъхновяват от всеки следващ концерт.
Концертите ви се случват на необичайни места – в Студентския дом, в Националния исторически музей.
Богдана: Всъщност първият ни концерт беше в малкото студио на Music Box преди десет години. После започнахме да правим по-големи събития. В Студентския дом беше последният ни концерт преди пандемията. Беше изключително успешен, имаше около 400 човека публика.
Анна: Залата беше пълна.
Богдана: Тъкмо се запалихме за още и по-големи концерти и настъпи март 2020 година и всичко се промени.
Анна: Затвориха ни.
Богдана: Но пък открихме възможностите на онлайн обучението.
Може ли да се преподава музика онлайн?
Богдана: Явно да. Оцеляхме благодарение на онлайн преподаването.
Анна: Не беше на 100%, но се справихме.
Богдана: Аз бях много скептична към това общуване през екран, но хората ме изненадаха – оказаха се доста отворени.
Анна: В началото беше много трудно, защото преподавателите не можеха да влизат в студиата, всичко се случваше от домовете им – някои имаха проблеми с шума, други с интернет връзката. Имаше такива, на които им се наложи да се откажат да преподават. Доста от учениците ни подкрепиха обаче. Особено по-големите, които продължиха да плащат такси едва ли не, за да ни помогнат да оцелеем.
Богдана: Имаше и много родители, които прегърнаха идеята децата им да продължат с онлайн уроците, защото в тази кошмарна ситуация, музиката беше отдушник за тях. Едва сега смея да кажа, че нещата започват да се връщат в онзи ритъм отпреди Covid-19.
Анна: Планираме и голямо събитие. Предстои ни концерт на 30-ти април и още един на 1-ви октомври.
Богдан: В Sofia Live Club. Ще бъде джазов концерт. Смятаме да ангажираме джаз трио – барабани, пиано и контрабас, което да акомпанира изпълнителите. Концертът е по проект, който спечелихме за финансиране от НФК.
Анна: Националният фонд „Култура“ е единственият начин държавата да подпомага културния сектор. Така че сме им благодарни.
Богдана: Хубавото е, че този проект се случва точно в десетата година от съществуването на Music Box. Ще заснемем подготовката и провеждането и на двата концерта и в края на 2023 година ще има и филм за Music Box.
Анна: И премиерата му ще е в Кан (смее се).
Богдана: Да, много бих искала да мина по червения килим в ролята на знаменитост.
А от теб Богдана кога да очакваме самостоятелен концерт?
Богдана: Много добър въпрос. Скоро ще е, догодина може би, защото имам нужда. Пее ми се и ми се прави авторска музика. Мечтая за момента, когато ще мога да мисля единствено и само за собственото си пеене (смее се).
Каква е предпочитаната музика във вашето Music Box семейство?
Богдана: Мога да кажа коя е най-малко предпочитаната – класическата. На никой не му се пее оперна музика.
Анна: Защото е прекалено трудна, а и учениците ни нямат много досег с нея.
Богдана: И българската естрада не им е сред предпочитаните. Но обичат народна музика.
Анна: Както и българска модерна.
Богдана: Любо Киров например.
Има ли поп-фолк фенове?
Богдана: Този жанр сме го изключили.
Анна: Има хора, които ни питат, но тях ги връщаме, защото нашата насоченост е друга и няма как да сме им полезни.
Вие какво си тананикате?
Богдана: Ела Фицджералд ми беше най-близка на сърцето, когато започнах да се занимавам с джаз пеене. В нейната музика има една постоянна радост, а аз предпочитам да съм радостна в този живот. В тийнейджърските ми години бях луд фен на Depeche Mode и Мадона. В края на юли ще ходя на концерт на Depeche Mode в Будапеща.
Анна: Аз слушам много неща, интересна ми е и новата музика, която излиза, световната имам предвид. За разлика от съпруга ми, който живее с музиката на 60-те и 70-те години и за него всичко след това просто не е достатъчно добро (смее се).
След 10 години Music Box, изпитвате ли същата радост от работата си?
Богдана и Анна: Да.
Богдана: Аз продължавам да се развивам и като музикант, и като преподавател, и като човек.
А носи ли ви радост животът в България?
Богдана: Да, на мен ми е хубаво.
Анна: На мен честно казано ми се живее и някъде другаде. Бих попътувала. Мисля, че със София сме си вече стари познати.
Богдана: Мен пък ме влече все повече към Равадиново (смее се).
Music Box e на ул. „Синанишко езеро“ 9 А и в Метро Сити Център в кв. „Младост“ 3
Концертите на учениците на Music Box на 30-и април и 1-ви октомври в Sofia Live Club ще са с вход свободен. Повече информация търсете на music-box.bg или във Facebook на https://www.facebook.com/muzikalnakutiq.
