Изобщо няма да бъде преувеличено да се каже, че Стефан Иванов е един от най-прогресивните и дейни млади творци на съвременната българска арт сцена. На 29 години, зад гърба си той вече има 4 стихосбирки - „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ за най-добро представление през 2013. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. В момента започват репетиции на „На белия свят“, с режисьор Маргарита Младенова и отново по негов текст. В настоящия материал обаче, няма да стане въпрос за нищо от това, защото Стефан, освен всичко, заедно с Eberhard, се е захванал с организацията на едно от най-интересните и по свое му профилирани събития от настоящия софийски културен сезон.
Impossible Fest (4-6 декември) определено е един различен фестивал. Целта му е да извади на показ някои от най-интересните музикални и театрални проекти, обединени от концепцията за различното, за изкуството извън рамките на т.нар. артистичен мейнстрийм, авангардни и иновативни, всички те са примери за това, че другото изкуство не само има почва у нас, но и получава една добра платформа за изява – в случая новооткритото пространство за съвременен танц и пърформънс ДНК, в разположено в недрата на Националния Дворец на Културата, като един своеобразен контрапункт на всичко, което се случва на по-горните етажи. Музика, театър и пърформънси – всичко това, обединено под една ключова фраза „невъзможното възможно“.
“Идеята за Impossible Fest се роди от музиканти от група „Ксетофон“ преди пет години, от Ксения Соболева и Любомир Брашненков. Те имаха силно желание да се съберат заедно повече странни български групи и няколко от чужбина. Беше по някакъв начин невъзможно и затова се казваше „Невъзможен фест“. Почти спонтанно и изключително доброволно се организира преди пет години в клуб „Бекстейдж“, разказва ми Стефан за първото издание, случило се през 2010 година.
Питам го защо са решили да го възродят точно сега и то след толкова време. „Защото, може би, моментът е подходящ и сме отлагали достатъчно. Иначе, след затварянето на сцената за авторска музика „О! Шипка“, на рок радио „Тангра“, на телевизия „ММ“, на списание „Нов ритъм“ има определени трудности за ексцентричните нови групи. Вярно е, че има преизобилие и наличие на различни клубове и зали и ситуацията не е страшна, а и сякаш всъщност публиката се разширява и увеличава. И сега ще видим дали е така.“
Колкото до групите, това е една чудесна селекция от дузина български и чуждестранни музикални прокети, които ще изпълзят от ъндърграунда на града – буквално - и ще покажат наяве своето изкуство. Между тях са The Bedlam Club, даркуейв войводите от Voyvoda, Nick Chongi & the Smokes, Mila Robert, набиращите все по-широка популярност на алтернативната сцена Doesn’t Frogs, чаровните RaJa & Илияна, рок-енд-рол хулиганите Casual Threesome и фаворитите на родната алтернативна сцена Nasekomix. Сръбските сърф-рок герои Threesome и гръцките сайк-геридж любимци Alien Mustangs пък са специалните хедлайнери от чужбина, които правят програмата още по-любопитна.
Impossible Fest 2015 обаче не е само музикален фест. Както стана въпрос по-горе, събитието обединява най-интересното както от родната алтернативна музикална сцена, така и от театралната такава.
„Асен Аврамов и Емилиян Гацов-Елби, носители на „Аскеер“ и „Икар“ за театрална музика, ще разкажат с думи и музика за невидимата роля на композитора в театъра, той никога не се вижда, но почти винаги е там и е истински важен.
Представленията също са две. "Саломе" на хореографа и художник Мирослав Йорданов е за желанието. Който гледа какво прави Мирослава Захова, ще разбере за какво желание става въпрос. Саломе е интересна жена. Библейска дама, която първо е омъжена за дядо си, след смъртта му се омъжва за братовчеда на майка си. Известна е с това, че иска глави на тепсия. Буквално. После шества в хиляди картини, книги, филми и романи.
„Всичкоядецът“ на режисьора Ани Васева и по текст на Мирослав Христов е за едно красиво лакомо същество (Галя Костадинова), което поглъща лакомо всичко, това е съществуването му. Всичкоядецът е фигурата на човека, който няма профил, пол и индивидуален образ, но устата му е черна дупка и не спира да консумира“, разкрива ми Стефан и вече нямам търпение.
Колкото до избора на локацията, аргументите са повече от силни: „ДНК“ е новото пространство на НДК за съвременен танц и пърформънс. То е непознато, любопитно и е чиста територия за възможни и невъзможни неща. Тепърва предстои да се види какво ще се случва в него, а със сигурност ще се случва много.“
И наистина, за краткото време от началото на създаването си, пространството приюти редица интересни проекти – експерименталният проект с барабани от САЩ Demonshaker, Аct Фестивал за свободен театър, „15 SONGS FROM MY SHOWS“ и „Оperville“ на Иво Димчев са само малка част от тях. Изчистеният му от помпозност декор и мащабното пространство действително го правят идеално място за всякакъв вид прояви, а „подземното“ усещане – идеална обител за любителите на нестандартните по-ъндърграунд събития.
Говорейки за Impossible Fest и за ДНК, няма как да не стане въпрос за авангардното изкуство в България генерално и каква е посоката на развитието му в текущия момент.„Културната политика спрямо традиционното и класическото изкуство, спрямо библиотеки и реставрационни процеси, спрямо даже културни паметници е категорично необичайна, а за това, което седи встрани и прави някакви неща, които са далеч от масовото, може да бъде и няколко нива над необичайна. Понякога, естествено, не е така, но рядко. Това може да действа депресиращо, може да действа и освобождаващо“, разсъждава Стефан.
Зачеквам все по-масовата думичка „ъндърграунд“, която, като че ли, у нас започна да се използва просто защото е модерно, а Стефан отговаря: „Част от културата е толкова раздробена и разпарчетосана на оазиси и острови според различни лични интереси, че е нормално често да се говори за ъндърграунд. А сякаш думата Underground, особено на Балканите, стана поп(улярна) още преди двайсет години с едноименния филм на Кустурица“.
Връщаме се на фестивална тема и на битуващото у нас мнение, че у нас е трудно: на организаторите на фестивали, на музикантите, на композиторите, театралите. И в същото време събитията никнат като гъби след дъжд...
„Да, има парадокс и според мен той се дължи се на някакъв истински и настървен инстинкт да отстояваш това, което правиш и ти е интересно, даже и да нямаш почти никаква подкрепа освен шепа хора. Дължи се на търсенето на смисъл, на липсата на компромиси, на желанието да си откриеш публиката. Друга гледна точка е, че ситуацията е толкова децентрализирана, хаотична и без критерии, че всеки се опитва да прави нещо, даже и въобще да не може“, споделя поетът и организатор.
Всъщност, защо Impossible?
„Защото е малко „мисия невъзможна“. Случва се без абсолютно никакви спонсори и разчита изцяло на (не)възможната публика. Затова и Никола Тесла е на плаката, без неговите открития голяма част от техниката, която ползваме всеки ден би била невъзможна. Трябва да се случват и (не)възможни неща.“
Посети Impossible Fest и направи невъзможното възможно.
