„След активен живот на хранене и растеж, чрез серия от събличания ларвата навлиза в стадий на привиден покой, наречен какавида. Той протича в пашкул. Макар че какавидата е неподвижна, в нея се извършват редица процеси... Измененията, които претърпява ларвата при превръщане в имаго, имат приспособителен характер, представляват подготовка за бъдещея ѝ живот.“
Празнувахме рожден ден на приятелка и предложихме следващия уикенд да се съберем. После напудрихме този прозаичен глагол с тема. Ей така, за разкош. Повечето момичета биха направили парти стил 50-те, хавайско парти, морско парти, ретро парти – като се амбицират, да се получи нещо свежо, готино или поне разпознаваемо.
Вотът определи за тема на партито блудкавото и трудно за идентификация заглавие „Ново начало“. Лавинообразно се ентусиазирахме от философския и неразпознаваем по външни белези topic на събитието. Появи се конструктивната идея да отправим предизвикателства една към друга, които да изваят персоните ни.
Разбира се, настоящият научен труд съвсем не е предназначен да представи как четири жени пият вино, ядат брускети, крем супа, телешко и накрая нямат място за сорбе. Те (така се дистанцирам и съм обективна) водят сладки разговори, които са по-прилични на психотерапия, само дето няма един просветен сред тях, който да знае как да извади кълбото прежда от мозъка на другия и да нищи. Само четири поопрашени съзнания, които се отличават със средностатистическа комуникационна култура, изразяваща се в простото изслушване на душеприказвача и вземане на кратко становище по изложеното.
Моля, не си представяй сцени от „Сексът и градът“. Не че не сме в град и не правим секс, но съдържанието на статията ще покаже явното несъответствие между Манхатънския блясък и българския проблясък. На масата има посредствено облечени момичета в средна младост, кокетно килнала се към зрялост: една вечно подпалила, която може да направи избор, само ако няма това право; другата е драматична красавица, но пък Бог й дал студено синеооко излъчване, да не лъха от километри на плач; до нея е саможертвата, която на нищо никога не казва „не“ освен на себе си; и една луда, която е страхотна чаровница и единствена се бе постарала да измисли предизвикателства на нехайниците, които охотно нарича приятелки. Понеже в горното изречение се дистанцирах от квартета, като една Темида обективно ценя обаянието на последната млада дама, а ти следва да ми вярваш, тъй като не давам повод за съмнение в безпристрастността си.
Вечерта мина в изповеди, с аромат на вино и фанатична вяра в новото. Казвам ви, когато се заговори за „ново“, човек се изпълва с генетично заложена надежда. Кодова дума за оптимизъм.
След скромното ни сектантско парти се замислих защо това въодушевление около новото начало. И не е ли малко крайно? Кога идва желанието за „новото“, с което заклеймяваме „познатото“, „старото“ като недъгаво и неспособно да се изправи на крака и да издуха представите ни за щастие.
Дали хората, които обичат новото начало, не обичат достатъчно себе си? Живота си? Защо не кръстихме партито „Щастливо продължение“? Разбирам, че е идеалистично: от „докато смъртта ви раздели“, през „най-добри приятелки“, химерата „щастлива професия“ и това да преследваш Мечтата. Приказките също са виновни, защото винаги свършват със „...и заживели щастливо“. Това е нагло. Някой да каже на децата, че епилогът е фалшив и тепърва започва същественото.
Дали хората, които обичат новото начало, не обичат достатъчно себе си? Живота си? Защо не кръстихме партито „Щастливо продължение“? Разбирам, че е идеалистично: от „докато смъртта ви раздели“, през „най-добри приятелки“, химерата „щастлива професия“ и това да преследваш Мечтата. Приказките също са виновни, защото винаги свършват със „...и заживели щастливо“. Това е нагло. Някой да каже на децата, че епилогът е фалшив и тепърва започва същественото. А то е рутинно. Хубаво или лошо – привикваш. Замисли се колко много имаш, но отдавна не му се радваш. И с колко неща се примири, а нямаше такова намерение. Така, някъде нещо се случва с проекта „щастие по поръчка“ и къде от безнадеждност, къде от мързел, или просто от някакъв страх от провал махаш с ръка и си казваш „майната му, не си заслужава“. И понеже си натрупал достатъчно сиво – смъртта не ви разделя, вие сами се справихте; приятелят ти май не е най-най; шефът ти се е развикал за 1000 път и хич да не ти обяснява какъв късметлия си, а Мечтата – кой има време за това?!
Привиквайки към хубавото, човек губи и усещането за лошото. Нещо някога не ти е харесало и ти вместо да го изхвърлиш, небрежно си го затиснал в торба от намачкани емоции, натикал си го навътре в себе си с жест „все тая“, а с времето от теб започва да излиза такова зловоние, че си казваш: „Искам да изхвърля всичко!“. Покрай сухото ще гори и мокрото. Оглеждаш се инстинктивно за бензиностанция и търсиш карта за нов маршрут. Някои го намират в нов човек, в нов приятел или нова цел. Но след време пак те пляска през лицето старият проблем, щото вместо смелчага си нехайно човече, което захвърли мъдростта си. То е като всеки път да започваш играта от първо ниво – отговорността е никаква, но и губиш преимуществото на напредналия.
Новото е хубаво, но нека е радостно продължение. Представете си как човек продължава щастливо напред, когато е приемал, потискал и натъпквал в душата си неправилните емоции. Обърнете съдържанието на торбичката и грижливо почистете. Много е полезно да си намирате пороци и да се борите. Крият се в мислите, които самонадеяно наричаме наши. Във всички суетни сладости. Ако нещо или някаква гадина се скатава в нас, въобще да не я оставяме да паразитира. Ще ни изяде радостта от живота. Не, сега не пречи. Но след време. Затова някъде в незабележимостта на рутината е полезно да бодъстваме.
След като изхвърлите боклуците, продължете да събирате бисери. Грижливо и с внимание. Ясно, няма как да сме пълни само със скъпоценни камъни, че винаги има недъгави неща наред с читавите, но моля, не искай ново начало. С него ще си отидат печатите, спомените, сълзите, смеха. Ако пърхането на пеперудата може да промени света, представи си колко изящно е изкована личността ти. Всяка мисъл или емоция остава следа. Формира се прелестно произведение на изкуството, което с времето придобива стойност на антика. Да, реставрирай се, но не захвърляй поуките и вечерите, в които бе спокоен и щастлив.
Бъдещето ще мълчи, докато миналото разказва. Mиналото е записано на ментална касетка и винаги може да си го гледаш. Понякога връщам лентата и си казвам „ето в тоя момент, ако знаех какво предстои, щях да си кажа да не го преживявам особено“. И затова не забравям, че сега съм миналото на бъдещото си и понякога се опитвам да чуя себе си от времето, когато нещата предстоят.
Бъдещето ще мълчи, докато миналото разказва. Mиналото е записано на ментална касетка и винаги може да си го гледаш. Понякога връщам лентата и си казвам „ето в тоя момент, ако знаех какво предстои, щях да си кажа да не го преживявам особено“. И затова не забравям, че сега съм миналото на бъдещото си и понякога се опитвам да чуя себе си от времето, когато нещата предстоят. „Стягай се, всичко се нарежда“ – вероятно бих си казала, ако можех. Освен това ако предполагах, че вечно ще съм дебела, щях да съветвам малкото кюфтенце да си хапва спокойно и да не се притеснява, защото може да избира между това да е щастливо или гладно кюфтенце.
Има една перспектива на новото начало, на която симпатизирам. Новото, като метаморфоза. Това ново начало уважавам и приемам присърце, защото е достойно и успешно продължение на едно старо начало.
Ако си яйце, което иска да лети, зареждай се с търпение, уважавай етапите си на развитие, обичай се, докато си ларва или какавида, и не забравяй, че нищо не е вечно.
И пеперудите не са.
P.S. Още си чакам предизвикателството.
