Докато си скролвах във фейсбук, попаднах на името на детски магазин, носещ названието на популярната творба на Любен Каравелов „Маминото детенце”. Зачудих се кой човек, имал дори бегъл досег с повестта, би наименувал по подобен начин бизнеса си и дали изобщо се е замислил какви асоциации ще породи хрумването му.
После се сетих, че е възможно да се влага и друг смисъл – за дете, което е обгрижвано, обичано… и разглезвано. Отново тази асоциация изникна в съзнанието ми, изглежда, че е по-силна от мен. Парадоксалното е, че когато чуя израза, никога не се сещам за малки деца, а напротив – за пораснали, зрели хора, необезпокоявано живеещи под грижите на мама и татко.
Изнесох се от вкъщи на възраст, която завършваше с „teen”. Малко след това, в първите години на 20-те, си наложих едновременно и да уча, и да работя. При това държах да е по специалността ми, водена от логиката, че никой няма да ме чака да завърша, за да ме наеме на работа. Защото практиката учи най-добре, а пътят трябва да си го проправиш сам.
И до днес съм на мнение, че това е едно от най-смислените решения в живота ми. Защото дотолкова свикнах да разчитам на себе си, че чак ми е странно, когато някой ми предложи помощ или ме отмени в нещо.
Докато аз нагледно демонстрирах какво означава „да тъчеш на два стана”, може би половината ми познати се грижеха само за образованието си. Няма нищо лошо в това, със сигурност има специалности, които изискват повече внимание и ангажираност. Дотук добре, но не всички от тях бяха примерни студенти, посещаващи редовно лекции и упражнения. Къде ходеха, си е тяхна грижа. Къде харчеха парите на родителите си – също. Но с чиста съвест мога да кажа, че използваха висшето като оправдание да не се хващат на работа.
Мина и този период, минаха бакалаврите, магистрите… дойде времето на „няма работа”. И тук се съгласих. Не живея под стъклен похлупак, наясно съм, че добро кариерно поприще трудно се намира. Някои търсиха първото си професионално предизвикателство месеци, други – години. Както се казва, на кой колкото му отърваше.
Дойде и моментът, в който все пак се наложи да се работи някъде. След средата на 20-те години, завършили съвсем не наскоро, героите от моята повест влязоха в Света на големите. Интересното е обаче, че много от тях не пожелаха да пуснат ръката на родителите си. Оправдавайки се, че не могат да разпределят добре парите си или пък изтъквайки, че заплатата им не е това, което са очаквали, те продължиха да получават финансови инжекции от семейството си.
Сигурно и в това няма нищо лошо. Няма, разбира се, подкрепата на близките е незаменима привилегия. Но докога е редно да се осланяме на нея? Наречете ме старомодна, но не ми се струва правилно да се пропиляват сума пари по молове и нощни клубове и после именно тази дупка да запълват мама и татко. Струва ми се нелепо да си на „възраст за женене”, да претендираш, че си пораснал, да си със самочувствието на такъв, а още да зависиш финансово от вашите.
Някои птици изритват малките си от гнездото, за да ги научат да летят. Някои родители, дори и да пуснат своите малки от семейното гнездо, забравят да срежат пъпната връв и отрочетата им като с йо-йо се връщат периодично обратно вкъщи.
„А Николчо все расъл и расъл. Гюловата ракийка, която била изпиена от него в градината, имала такова чудно влияние на неговата натура, щото после тоя знаменит ден той добил воля да продължи захванатото дело с особена енергия и да докаже на своите родители, че техните спестени капитали няма да му преседнат..”
