ЛГБТ кино - време е да си поговорим и за него.
В днешния култ към антидискриминацията кънти все по-силен интерес към всеки тип различност, сексуална или не. За мен борбата не носи толкова успехи, колкото мирното живеене, щото нуждата праща сигнал за липса и получава от същото.
Ще обходя няколко силни и не дотам ЛГБТ филма, заради чувствеността им, малко заради перспективата и много заради играта. Не всеки актьор превъзмогва себе си дотам, че да интимничи с пол, към който няма влечение. Макар да се носят изследвания и мълва, че всички сме би.
Ето, какво си заслужава цялото ви внимание и малко заглавия за по едно око, но най-приятни:
Повечето сме гледали "Момичето от Дания" (дали? надявам се) и сме си съвземали с дни от факта, че Алисия Викандер и Еди Редмейн са гиганти. Както Андреа Банда Банда би добавила – страхотни, фантастични, невероятни! Та, ако сте в настроение за нещо разтърсващо, но по-вълнуващо от трагично – “Назови ме с твоето име” (Call Me by Your Name) е вашата спирка. Става дума за любов от роман (но буквално, защото филмът адаптира такъв), чувства, които вадят от ризата и дамгосват. Лятото се лее в провинциална Северна Италия като студено мохито, дълъг душ и поема. Всичко е бохемско и лустросано.
Млад eврейо-американец (номинираният за "Оскар" за ролята Тимъти Шаламе), се сблъсква с левент от същия произход (Арми Хамър), дошъл да стажува при баща му и да кърши тяло в жегите. Имат 7 години разлика, близък интелект и еднаква жажда. Може да чекнете и друтите два филма от трилогията на режисьора Лука Гуаданино, която "Назови ме с твоето име" завършва. Носи името “Desire” – дума, събрала риск и страст в едно. Чудесен пролог към следващото ми предложение.
“Синьото е най-топлият цвят” (Blue Is the Warmest Color) е отново филмиран роман за дивите избори и похотта. Френски, от 2013 година, артистичен и протяжен. Абделлатиф Кешиш (режисьор и сценарист на лентата) ни въвежда в живота на намусена тийнейджърка, която търси общност, но бяга от нея. Пробва да бъде “нормална”, но сините коси и правилните думи я пускат в тъмното на сърцето й. Това е важен разказ за онези, които се страхуват от желанията си, защото Адел (Адел Екзаркопулос) е смел пример за отстояване, напук и заради. Въпреки бузестия й бейбифейс, така и не я захаресах колкото Ема (Леа Сейду). И двете героини се занимават с изкуство – писане и рисуване, и графичните секс сцени обрисуват другото им допълване, което пак спада към изкуството. Страхотни роли, но по-дълъг от нужното филм. Любопитен факт е, че Адел и Леа твърдят, че да се работи с Кешиш е кошмар, понеже отдадеността му към кадъра застава пред нуждите на актьора.
“Каръл” (Carol) е доста нашумяла романтична драма от 2015-та с много номинации, награди и висок рейтинг. Дело е на Тод Хейнс. В главните роли са фаталната Кейт Бланшет, Руни Мара и епизодично – Сара Полсън (позната от American Horror Stor”). Явно харесвам продукции, вдъхновени от книги, защото и този влиза в графата. Ню Йорк през 50-те е убежище на класни хора. Цигарата е по-примамлива от виното, еднополовите ласки – повече от семейните цености. Терез и Каръл се срещат при случайни обстоятелства, но белязват аурите си и откриват покой. Те са сродни души от различни социални касти – Терез (Руни) е продавач, призван за фотограф, Каръл (Бланшет) е богата майка на момиченце пред развод със съпруга си. Опознаването им тече плавно и красиво като котешко протягане и за разлика от предния филм, тук еротиката е оскъдна. Залага се на пастелни тонове и нежни думи. Лайт мотив е отношението към сексуалните различия през това време, както и жертвите, които налага свободата.
Последните два са по-тежки от романтични, но кой не обича да го жегват. “Момчетата не плачат” (Boys Don’t Cry) е биографична крими драма от 1999, за която Хилъри Суонк печели "Оскар". Брандън (Суонк) е транссексуално момиче, посмяло да забива жени под мъжка самоличност. Сред горчилката и жестокостта, които си навлича, открива и любов, която засенчва лъжите. История, богата на сълзи, алкохол и бунтарство.
“Самотен мъж” (A Single Man) е арт-интропективна ЛГБТ кино драма с Колин Фърт (номиниран за нея). Зрял професор губи любимия си, но се бори да изиграе всеки свой ден. Да бъде учтив, изтупан, разумно тъжен. Британската му кръв държи да потули тайните, дори Ел Ей през 60-те да не е най-консервативното място. Агонията довлича приятели и случайни хора, готови да го разчупят. Философски и кинематографичен, режисьорският дебют на Том Форд няма да изхаби времето ви.
Завършвам с по-невзрачни ЛГБТ кино бонус заглавия като “Bloomington”, ако Холмарк тип сценарий ви понася; “Little Ashes”, ако оценявате Робърт Патинсън отвъд “Здрач”. И “Моят Личен Айдахо”, попил от чара на 90-те.
