Отдавна си мечтаех за подобно преживяване. Не, че не мога да готвя, напротив. Но неведнъж съм гледала филми, в които главните герои попадат на кулинарен курс, в който усвояват нови техники, откриват нови приятелства, забавляват се, създавайки нещо красиво. И много, много вкусно.
Кулинарията е изкуство. Магия на ароматите. На подправките. На комбинациите. На цветовете. Тя е процес, който понякога отнема прекалено много време, но друг път се вмества в рамките на няколко минути. Процес на създаване. Резултат на и за удоволствие.
С половинката ми решихме да посетим подобно обучение и сами да открием що е то и има ли почва у нас. Записахме се на двудневен курс за италианска кухня. Знаейки с какви кулинарни шедьоври са известни италианците, облякохме по-широки дрехи, приготвихме се за тежки вечèри и тръгнахме.
Групата ни се оказа от шест души – предвидливо разпределени по равно три дами и трима господа. По равно беше и съотношението ни начинаещи срещу вече изпитали експириънса на кулинарния курс. А една от участничките дори се беше записала на още поне пет курса след този.
А, да – тук е моментът да спомена, че темите, между които може да се избира, са много. Лично на мен вниманието ми беше привлечено от Екзотична кухня: Индия, Средиземноморска кухня, Провансалска кухня и специалните ми фаворити: Френска кухня и вино, Афродизиакална кухня и Френски макарони. Имаше още към 40 предложения, които няма да изброявам, но можете да разгледате ето тук.
Да се върнем към Италианската кухня обаче. Имахме две вèчери пред себе си. Огромен плот, отрупан с продукти. И италианско просеко. Виното е част от готвенето. Част от удоволствието, част от комуникацията между човека и храната дори. То е спояващата връзка между тях. Налейте си чаша вино следващия път, докато приготвяте вечерята у дома. Мисля, че ще разберете какво имам предвид.
Трябваше да приготвим поне десет ястия за два дни. Типично италиански, с италиански маниер и под звуците на италианска музика. Доста от наименованията дори не ги бяхме чували, но шеф-готвач Ивелина Иванова търпеливо и изчерпателно ни обясни всички специфики. Интересно е да слушаш за кулинарията от научна гледна точка. За тайните ѝ, разкрити със специална терминология.
Знаехте ли, че ако завържете парче месо с бял памучен конец (бял, за да не добива храната ви други цветове), то ще запази формата си? Аз не знаех. Не знаех и още куп „хитрини”, чието приложение видях нагледно и които, повярвайте ми, определено облекчават готварския процес. Ще ви издам само още една тайна: докато приготвяхме пица „Маргерита” (не „Маргарита”, не), шеф-готвач Иванова ни обясни също как се прави перфектният доматен сос. Смесвате домати от консерва, доматено пюре и пресни домати. Това е. А сосът наистина беше божествен.
Научих още много, водих си дори и записки. Научих и рецептите, заедно с майсторлъка към тях – винаги има майсторлък, нещо по-различно, което го няма в описанието. Научих също, че понякога лукът може да бъде толкова лют, че да не може да бъде нарязан изобщо. Но пък за целта има очила за рязане на лук. Не слънчеви, а лучени. Истински. Научих също, че работата в екип е половин работа. Така че, ако планирате специална вечеря, поканете някой да ви помогне с нея – докато единият реже продуктите, другият ще бърка нещо, а третият ще долива чашите с вино, например. А и е по-забавно, времето наистина лети неусетно.
За две вèчери сготвихме ястия, които не мога да си представя да сготвя в рамките на година. Масата ни беше отрупана с ньоки с рикота и спанак, пица „Маргерита”, лазаня с рикота от Венето, пухкава чабата, витело тонато от Пиемонте, ризото с тиква и трюфелово олио, задушен заек с пино гриджо и печени чушки, лимоново семифредо с домашни амарети… и още, и още. Хубавото е, че всичко беше божествено вкусно и в края на деня специалитетите бяха най-страхотната възможна вечеря. Лошото е, че ми се искаше да опитам по доста повече от ястията, но след няколко хапки от по няколко деликатеса това се оказа невъзможно.
Скоро планирам да опитам сама да приготвя нещо от наученото вкъщи. Може би витело тонато, ако проявя търпение да изчакам месото да престои една вечер в своята „вана от аромати”. Или пък лазаня, която дори годеникът ми, твърдящ, че за нищо на света не би ял лук (ни лук ял, ни лук мирисал), обяви за превъзходна и добави в списъка си с любими храни.
А може и да посетя още един курс. Ей така, за да науча още нещо за спецификата на непозната кухня и да добия още повече самоувереност зад печката. Макар че със сертификата, който получих от Кулинарното училище, определено се чувствам поне една идея по-смела във вкусните си начинания.
