Нейният дебютен роман носи красивото име "Самодива". И разказва една също толкова красива история - митологична и преплитаща в себе си американската и българската реалност. Краси Зуркова е родена и израснала в България, но след като завършва гимназия, пътят ѝ я отвежда в Щатите. Там учи История на изкуството в престижния университет Принстън, а след това и Право не къде да е, а в Харвард. Работи като адвокат в Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис.
Къде се срещат корпоративният правен свят и литературата? Един разказ от първо лице. Представяме ви Краси Зуркова в специално интервю за VIBES.
Здравей, Краси! Разкажи ни как се озова в Щатите и защо реши да останеш там?
В Щатите се озовах малко като Пепеляшка: с цената на къртовски труд и доза късмет. Политическите врати на България тъкмо се бяха отворили. По онова време учех в английска гимназия - знаех езика, бях луда мечтателка и бях готова на всичко, за да сбъдна мечтата си. Учих денонощно за изпитите, защото ми трябваше пълна стипендия. Но не осъзнавах, че най-големите изпитания тепърва предстоят. Че да си далеч от дома е не само магическо приключение, а и смазващ удар.
Колкото до решението да остана в Америка - не бих казала, че все още e взето. Всяко решение в живота ни е предпослeдно, нали? В момента живея там. Но отдaвна съм разбрала, че щастието ми не зависи от географски координати, професионален успех или пари.
Какво те насочи към правото, защо реши да се посветиш професионално на това поприще?
Просто в един момент се наложи да порасна и да си поема отговорностите в живота. Исках финансова независимост, житейска сигурност, зелена карта. Творческата пътека се оказа лукс, който не можех да си позволя извън колежа.
Истината е и че за мен Уол Стрийт беше легенда. Нямах търпение да проникна отвъд преградата, да разбера за какво става дума и да изпробвам силите си. Така се озовах в голяма юридическа кантора в Манхатън и избрах да работя корпоративно право в областта на финансите.
Писането занимание за свободното време ли беше? И съответно: какво те накара да го изведеш на светло от сянката на приятно хоби?
Писането за мен винаги е било много повече от хоби, но не в смисъл на професия или начин да се печелят пари. За мен то е разтоварване, медитация, начин да търся вълшебство в ежедневието си и неподозирани страни от мен самата. В най-тежките ми моменти писането ме е спасявало -- психически, емоционално, не само като творец, а и като човек.
Това, което ме вдъхнови да го изведа на светло пред света, беше желанието ми да предам магията на други хора, да вдъхновя и тях да погледнат на реалността по един нов, необикновен начин. Струва ми се, че називисимо за какво пиша от сега нататък, това ще е основното, което ще ме води и вдъхновява: да извлека магия от собственото си съзнание и да я предам на читателите.
Нека поговорим и за дебютния ти роман „Самодива“. Знаем, че историята е хармония между лични преживявания и художествена измислица. Какво още би ни споделила за него?
За най-силна черта на романа често се сочи преплитането на митологични елементи. За мен обаче това е второстепенно. Основното за мен в книгата (а и в живота по принцип) са не фактите и информацията, а магията на човешките отношения. В тази насока романът е отражение на мен самата: душевност, ценности, поглед към света. Светът на "Самодива" е свят, в който хората се водят от чувствата, а не от прагматичния разум, и в който страданието е резултат от грешки на добри хора, а не от целенасочените постъпки на лоши хора. Разликата между двете е огромна, но особено в Америка често остава незабелязана.
Както ни сподели преди малко, „Самодива“ е история, разказана с помощта на митове и легенди от българския фолклор. Какво те вдъхнови, за да им посветиш толкова водеща роля?
Историята отначало беше само усещане, настроение, атмосфера. Знаех, че искам да напиша нещо тъмно и готическо, свързано с легенди, любов и мистика. Нямаше как да не започна с автобиографичен елемент, близък до сърцето ми. И от българската нишка впоследствие се появиха Орфей и самодивите.
Колкото до това защо именно митовете са водещи в романа — според мен реалният живот така или иначе е прекалено прозаичен, няма смисъл и в книгите да сме лишени от магия. Говори се, че да си зрял човек значи да разсъждаваш трезво и прагматично. Аз смятам точно обратното: зрелостта означава да можеш да превърнеш живота в магия за себе си и за околните. Това е и основната ми цел като писател.
Тъй като романът излезе първо на американския пазар, няма как да не те попитам как беше възприет от читателите? Има ли културни мотиви, които им се струват далечни, според теб?
За американския читател най-ценното в книгата се оказаха митовете и легендите. Това донякъде ме изненада, защото очаквах именно те да са преграда - все пак самодивите не са познати в САЩ, а дори и гръцките митове далеч не са толкова популярни, колкото вампирите. Но се оказа, че американците много обичат нова информация. Обичат да им бъдат отваряни врати към други светове. Да четат за неща, които могат да осмислят с разума, а не се налага да усещат интуитивно или със сърцето.
Това, което ги затрудни като "културна бариера", всъщност бяха човешките отношения, т.е. именно тази част от романа, която се надявах да им е лесна за осмисляне, тъй като става въпрос са общочовешки теми. Много от житейските позиции, които съм отразила, за американския читател са необясними и чужди (например, защо не е признак на слабост това, че героинята ми поставя любовта над кариерата или че подхожда към хората меко и с топлота, а не със самоуверена агресия). Мисля, че на българския читател не е необходимо да му се обясняват тези неща.
Всичко това за мен беше голям урок и едва сега, след толкова години в Америка, осъзнах до каква степен ценностните системи са различни. През всичките тези години често съм се чувствала неразбрана, но чак сега ми става ясно, че причината не е лично в мен, а в ценностите, с които съм отраснала и които до ден-днешен определят същността ми като човек.
Как се пробива на американския пазар? Какви са предизвикателствата, пред които се изправяш?
Иска ми се да кажа, че стана с късмет. И късметът със сигурност си е изиграл ролята. Но истината е, че нещата се случиха бавно и с много упорство: писане, пренаписване, търсене на агент. На всеки етап трябваше да разбивам пословичната стена с глава, тъй като нямах връзки в бранша. И се оказа, че имам много да уча - всичко си е занаят. Не само как се пише роман, а и как да пакетираш себе си като продукт и да го представиш на литературните агенти в Ню Йорк, после същия процес с издателствата, и прочие. Предизвикателства имаше какви ли не. Но според мен най-трудното за един творец е да не губи вяра, докато светът обръща гръб на това, което е създал.
Неотдавна се състоя премиера на книгата и на български език. Защо реши да я пренапишеш, вместо просто да я преведеш от английски език?
За мен е много важно речта да има музика, специфично звучене, което да се постига само при едно определено подреждане на думи, фрази и изречения. Така че в един буквален превод всичко това би се изгубило. Интересното обаче беше, че когато започнах да работя по българския вариант, открих до каква голяма степен подсъзнателно съм писала български изказ дори и в английската версия на романа. Една директност на изказа, която за американците беше необичайна и уникална — тя всъщност се оказа нашенска българска. Максимална образност, предадена с минимален брой думи.
Трудно ли се съчетава правото с литературата? И с оглед на динамичната ти професия, как въобще ти остава време да пишеш?
Изключително трудно. Това са две професии, всяка от които изисква пълно отдаване, умствена и психическа концентрация, както и безкрайни часове работа. Но аз по природа съм мотивиран човек. Едното плаща сметките, а другото ми носи вдъхновение и ми храни душата - от там нататък не се замислям много и не се оплаквам, а просто си използвам времето максимално и се опитвам да вместя в двайсет и четирите часа колкото се може повече.
Все пак, въпреки че много обичам да пиша, професията за мен не определя нито щастието ми, нито чувството ми за хармония със самата мен или със света. Успехът в кариерата никога не е бил за мен самоцел. Отначало бях само адвокат, сега съм и писател, мога да съм и двете или нито едното, или пък нещо съвсем различно - стига да съм щастлива с хората около мен, изборът на професия не ме притеснява.
Прибираш ли се често в България? Какво от родината ти липсва най-много?
За съжаление в последните години доста се откъснах от България. Случи се по необходимост. Работех много, а в правото, особено в частната практика, е почти невъзможно човек да вземе повече от седмица-две ваканция наведнъж. Книгата ми беше подсъзнателен опит да се доближа пак до това, с което съм израснала. И желанието ми се сбъдна сега през пролетта, по време на турнето ми за "Самодива" из България. Започнахме в родния ми град Елена, а после пътувахме из цялата страна. Беше неописуемо изживяване, което винаги ще пазя в сърцето си.
Колкото до това кое най-много ми липсва - определено това е дълбочината при контактите с хората. Не само с близките ми хора, а с хората в България по принцип. Ние сме многопластови и емоционални хора, които не се плъзгат по повърхността и не търсят лесното и безопасно общуване, а още от първите разменени думи зачекват лични и важни неща. Винаги съм се чувствала стимулирана от интуитивната откритост в човешките отношения, от общуването с хора, които имат сложна душевност и я търсят и в околните. Това често ми липсва в Америка, но след престоя си в България се заредих именно с такава енергия и се надявам да черпя от нея вдъхновение още дълго време.
Какво ти предстои? Планираш ли втори роман и кога да го очакваме?
Да, втората част на "Самодива" е планирана отдавна. Бях замислила цялата дълга сага още от самото начало, но първата книга беше експеримент и затова реших да напиша само половината история и да видя какво ще стане. Втората част ще е още по-сложна и по-дълбока, с нови ритуали, митове, фолклор, а също и заплетени човешки отношения. Но междувременно ми дойде вдъхновение и за нещо съвсем ново, по което работя в момента. Дала съм на въображението си свобода и искам да видя къде ще ме изведе - мен, а също и читателите.
ОЩЕ от ТЕ ГОВОРЯТ и ЛИТЕРАТУРА:
Ситуация след ситуация от лудия живот на Тео Чепилов
Стаси Кара пред VIBES: за живота като на кино, мечтаната професия и приключенията
Соня Тодорова: За "Перлите на Ади Ландау" и бягащите хора
