В последните десет години винаги пътувам с телефон. Обикалям си спокойно - винаги Google Maps знае откъде да мина, кой автобус да хвана и как да стигна до хотела. Още преди да стигна до крайната точка съм си набелязала заведения, музеи и дейности. За всяко едно от тези съм разгледала стотици ревюта, за да съм сигурна, че съм направила най-добрия избор. Нали все пак това е идеята - технологиите улесняват живота ни. Помагат ни да сме винаги подготвени.
Но дали не губим от преживяването?
С носталгия мисля за детството си понякога. И от всичко най-много ми липсва как пътувахме. С няколко стари чанти, износена карта на България в жабката, случайни спирки по крайпътни заведения и упътвания по селата. Когато си дете през 2005-2010, няма нищо по-готино от това да тръгнете на поредното приключение.
Ето как изглеждаха нашите пътувания от детството:
За да е успешна ваканцията, най-важна беше компанията. Баща ми е много социален човек, който ще се сприятели и със стрък трева, ако може. Затова винаги се движехме в малки групи от по трийсетина души.
Натоварвахме се от Варна и тръгвахме в груба посока на желаната дестинация. На първата бензиностанция след изхода на града беше задължителната спирка, където се чакаме с останалите. Там - на трите общо маси, кипеше знойна подготовка за пътуването. Две от масите винаги бяха резервирани за майките и децата. На тях обикновено цареше спокойствие, обвито в аромат на прясно кафе и цигарен дим. Не е изключено да се включат и подвиквания от рода на “Няма да ти купя кроасан, че после ще повръщаш!”, но това не смущава атмосферата по никакъв начин.
Истинският екшън обаче беше на “мъжката” маса. Там се разпъваше въпросната стара карта на България и всички наобиколили я започваха да обсъждат маршрута. Разбира се, това обсъждане винаги е било на километри от цивилизованото и накрая завършваше с “Абе аз съм ходил там в съседния град, знам как да стигна до този”.
Горе-долу по същото време се решаваше и коя кола ще е детският файтон. Все пак, всеки искаше да пътува с другарчето си и се налагаше спешно пренареждане на цялото детско съсловие, барабар с багажите им.
Нали знаете как в кино, винаги втората част е съпроводена от някаква спънка, често припокриваща се със завръзката. В романтичните филми това се нарична “2nd act breakup”, но в едно класическо пътуване от двехилядната, това е просто поредната спирка по пътя.
Когато критичният момент настъпи, всичките десет коли заедно отбиват встрани от пътя, за да се реши проблемът групово. Лагерите винаги са два - подпиращитете се и действащите, и също така, винаги условно се разделят на мъже и жени. В зависимост от драмата на деня обаче, ролите се сменят.
Ако някое от децата е било достатъчно упорито, за да получи заветния кроасан, въпреки че ще повръща, драмата е хигиенна и здравословна. В този момент, няколко оправни майки се заемат да набухат детето с лекарства, да изчистят колата и да пренаредят детските сили в нови формации. Този тип проблеми са резултат не само от хранителни навици, а от всякакви други поводи за непрестанен рев и мрънкане. Например:
- Некупена свирка от панаир;
- Купена свирка от панаир, която не е спряла да свири;
- Счупена свирка от панаир, резултат от опънатите нерви на всички съседи по съдба, пардон - по кола;
Случаите на мъжка необходимост са обикновено свързани със спукана гума, течащ радиатор и други технически проблеми. Съединението в този случай наистина прави силата, защото нищо не е толкова ефикасно, колкото един мъж с набор инструменти от всички багажници взети заедно и още седмина, които да дават акъл.
В редките случаи, когато тези общи усилия не даваха резултат, пътуването рязко сменяше крайната си цел и цялата група се насочваше към най-близкия град в търсене на механик, който да не почива. Някак търсенето винаги се увенчаваше с успех и колата се оправяше. Понякога дори без кавги!
След стресовата спирка, колоната отново потегля, но заради натрупаните нерви винаги се озоваваше в едно и също положение - загубена. Обвинения тип “Ама ти водеше, що не гледаш табелите” не са нужни в такива напечени моменти, но винаги бяха част от тях. Отговорът дежурно си оставаше: “Е, аз ако скоча от седмия етаж, ти след мен ли ще скочиш?”. Понякога се губихме групово, понякога самостоятелно, но винаги завършвахме в някое село с население от 30 души и вечния въпрос: “И сега кой ще пита накъде сме?”
В нашата кола този въпрос беше по-скоро реторичен, защото изкупителната жертва на изгубването винаги беше майка ми. В такива ситуации е важно от жабката да се изкара картата на България и да се разпъне така, че и децата на задната седалка трябва да я държат. Тогава мозъкът работи под стрес, все пак от тази карта зависи дали ще спираш баба на улицата или не. И гледаш, и търсиш, и се чудиш къде си, но накрая се предаваш пред собствената си липса на ориентация и се примиряваш, че ще се наложи да питаш някого.
Тогава баща ми бавно придвижваше колата до някой нищо неподозиращ селянин и майка ми задаваше въпроса “Извинявайте, ама нещо се загубихме… Как да стигнем до еди-къде си ?” А отговорът винаги беше кратък ясен и еднозначен: “Ами завиваш тук нагоре, после караш по диагонал и като видиш овцете, правиш обратен и като продължиш вдясно, след пет минути сте там” или еднозначното: ”Абе, само ей натам карай!”
Майка ми правеше всичко възможно да запомни ясните инструкции, но под атмосферното налягане на колата, те някак винаги се оказваха неточни. Също така, винаги бяха повод за спор от рода на “Ееее, как така не знаеш сега накъде, нали ти говори с човека, не аз!”
Въртим, сучим, някак все намирахме правилния път, че понякога дори стигахме за където бяхме тръгнали по светло. И си имаше някакъв чар - да се загубиш, да питаш, да говориш с приятели и да се държите в течение. Без GPS и интернет.
Имаше си и чар в това да седнеш на случайно крайпътно заведение или просто където те отведе пътя. Без ревюта в Google и препоръки в социалните мрежи. Просто ей така - където ти дойде.
Но кулминацията на всяко пътуване не е отиването, не е престоят, не са дори и тези случайно открити любими места. Не, категорично най-добрата част от пътуването е пътят обратно към вкъщи. Не поради някакви сантиментални причини, не. Просто маршрутът вече е обигран. Каквото е имало да се случва, се е случило. Всичко е спокойно.
И онзи, най-сладкият момент на пътуването от двехилядните, е когато цялата група спре на някоя поляна. Всички багажници се отворят и започват да се вадят салати Снежанка, кюфтета, хляб с лютеница и други остатъци от почивката. Тогава цялата група се обединява около общата цел - да хапне, типично по български, на капака на колата.
Вероятно тези приключения са идеализирани в мислите, тъй като съм била дете и съм виждала само забавното в онези моменти. Но сега, на 22, понякога ми се прииска ей така да запаля колата, да поема без ясен път или посока, да се загубя и да обядвам с приятели край пътя. Без бързане и без предразсъдъци - ей така, просто да пътуваме.
