Всеобщо е схващането, че когато се направи филм по дадена книга, той задължително е по-лош от оригиналния текст. Не бих оспорвала това, тъй като човешкото въображение, когато четем книга от двеста страници, няма как да бъде сравнено с двучасов филм, обобщил прочетения обем.
Искам да подчертая един друг факт – голяма част от младите хора четат прекалено малко художествена литература. Телевизията и киното предоставят информацията по-бързо, по-лесно и по-обобщено.
Нега сега свържа двете тези и се опитам да извлека най-доброто. Когато литературата срещне киното, резултатите могат да бъдат и позитивни. Трябва да се научим да намираме ползата от различните средства за информация. Целта на тази статия е да докаже, че киното и книгите са приятели, а не врагове, които се изключват взаимно.
Нека разгледаме обратната хипотеза. Добре, ясно е, че филмираната книга почти винаги не е достатъчна на зрителя, познаващ оригинала. Какво обаче се случва, ако гледаме даден филм, хареса ни и след това ни запали да прочетем и книгата?
Като киноман, мога да дам доста примери от личен опит, доказващи тази хипотеза. Преди време гледах „Време за убиване“ (1996, режисьор Джоел Шумахер) във връзка с един спор, който имах с колеги. Книгата на Джон Гришам много пъти ми е попадала в полезрението, тъй като я имаме в личната си библиотека вкъщи, но така и не я бях чела. Резултатът – филмът толкова много ми хареса, че книгата е приготвена в багажа ми и при първа възможност започвам да я чета.
Друга забавна случка имах с филма „Вероника решава да умре“ (2009, режисьор Емили Янг). Не помня как екранизацията достигна до мен, но със сигурност нямах представа, че е по книга. Филмът ми направи силно впечатление и при проучването след като го изгледах, разбрах, че е по едноименната книга на Паулу Коелю. Дотогава само бях чувала това име и клишетата, че творчеството му четат не особено интелигентни хора. Завърших книгата и ми хареса също толкова, колкото и филма, отчитайки, че има някои разлики между двете версии. Смея да твърдя, че книгата и екранизацията са равностойни.
По повод филмови версии, които са майсторски направени и също толкова добри, колкото литературните произведения, нека спомена още няколко имена. Култовият филм „Боен Клуб“ (1999, Дейвид Финчър) е по едноименната книга на Чък Паланюк, която сама по себе си е шедьовър. Друга страхотна книга е „Мъжете, които мразеха жените“ на Стиг Ларшон, също филмирана през 2012 година от Финчър. Прекрасната книга на Ема Донахю „Стая“ получава достойна екранизация през 2015 година, която носи „Оскар“ на Бри Ларсън за главна женска роля.
За да има разнообразие, бих искала да представя още два филма, които искам да ми послужат за пример и антипример. Първият е „Белият олеандър“ (2002, Питър Космински), който макар и приет със смесени чувства от критиката, според мен е искрен, емоционален и въздействащ. Той дори е по-добър от едноименната книга на Джанет Фич.
За финал – още един филм по книга на жена – писател. Миналата година бестселъра на Паула Хоукинс „Момичето от влака“ получи своята холивудска екранизация. Помня, че прочетох книгата на един дъх, не беше шедьовър, но поддържаше интереса докрай. Когато излезе лентата, обмислях да я гледам на кино. Радвам се, че не го направих, защото по мое мнение екранизацията (2016, Тейт Тейлър) е под всякаква критика. Толкова се разочаровах, че дори не изгледах филма докрай.
Списъкът с екранизации, които не отстъпват на литературната версия, е дълъг и доказва, че и седмото изкуство е в състояние да провокира зрителя да прочете дадена книга. Остава ни само да имаме време и желание.
А вие сещате ли се за още примери?