Ерих Мария Ремарк вероятно е един от тези автори, които нямат нужда от представяне. Роден в Германия, той се превръща в значим творец за целия свят изобщо. Книгите, които пише през XX век, са изпълнени с войни и смърт, но и с голяма жажда за живот и много любов – неща, които на пръв поглед си противоречат.
Макар че трагичните събития са далеч от нас, и до ден днешен хората се вълнуват да четат Ремарк, който брилянтно изобразява “изгубеното поколение” – лишено от смисъл, борбата, която води, вече не е на фронта, а вътрешна. Където не е получил признание от критикуващите го негови съвременници, писателят го получава посмъртно чрез всеки читател, преоткриващ антивоенните му романи.
Ако и вие се чудите какво го прави безсмъртен и все още не стигнали до тази част от литературата, ще ви дадем предложения, с които да започнете по правилния начин, ако изобщо има такъв. Защото е възможно да няма конкретна книга на Ерих Мария Ремарк, която да трябва да прочетете първо, но има правилно време. Добрата класика те кара да се замислиш, често и да преживееш катарзис заедно с героите, и човек трябва да е готов за нея. По-конкретно, ако не сте подготвени, може да ви отблъснат болката и нещастието, които авторът така ярко представя, преди да стигнете до същината, а не си заслужава заради това да пропуснете четива с неизмерима стойност.
„На западния фронт нищо ново“ (1928/29)
Само на 18-годишна възраст Ремарк е мобилизиран в армията заради Първата световна война. Раните му не са само физически, но и душевни. Скръбта от смъртта на майка му и преживяното във войната раждат „На западния фронт нищо ново“, която написва през 1928 година. Творбата става една от най-разпознаваемите на автора и жъне успех след успех – освен че е преведена на множество езици, е екранизирана, като филмът печели две награди „Оскар“. В нея да си войник и да се сражаваш не е повод за гордост, войната само разрушава животите на младите хора, които също са имали мечти. Там, където смъртта дебне зад всеки ъгъл обаче, няма място за такива. Паул Боймер, главният персонаж, осъзнава и друго – невъзможно е да се върне към нормалното си ежедневие. Въпреки че писателят е обвинен от националистическите кръгове, книгата има продължение, озаглавено „Обратният път“.
„Трима другари“ (1936)
Сред нещата, останали на Роби, Кьостер и Ленц, които са преживели Първата световна война, са алкохолът и работилницата за автомобилни поправки, но най-значимото е приятелството им. Те няма как да си върнат изгубеното, няма и начин да променят събитията, затова могат да разчитат на връзката помежду си, създадена чрез общи неволи. Към групата им се присъединява Пат – жената, в която Роби се влюбва, но, очаквано, и тук обстоятелствата не са в полза на героите. Пат е болна. Отново авторът предава важно послание и сякаш ни припомня колко е ценен животът. Точно когато си близо до смъртта, искаш да грабнеш всеки останал момент.
„Триумфалната арка“ (1945)
Дори и в най-мрачните времена, любовта си проправя път, ни показва Ремарк в „Триумфалната арка“. Историята ни пренася в Париж преди Втората световна война и четейки, можем да усетим атмосферата на града. Равик, бежанец от нацистка Германия, е хирург, който оперира нелегално в частна клиника. Той се влюбва в красивата и непредвидима актриса Жоан. Част от романа е отделена и за отмъщението на Равик. Болезненото му минало го преследва и е истинско, за разлика от името му. Актрисата, от друга страна, е персонаж, който не всеки разбира. Все пак се доверете на Ремарк – той има таланта да изгражда персонажи, които, независимо от това през какво са преминали и от безнадеждността, от липсата на перспективи за бъдещето, излъчват вътрешна сила.
„Време да се живее и време да се мре“ (1954)
Как човек да продължи да живее, ако това, което следва след разрухата, е само още разруха? Ремарк продължава да разгръща темата за ужаса на войната и последиците от нея върху обикновените хора, питащи се кога всичко ще свърши. Прави го по един безпощадно реалистичен начин, защото, както той самият твърди: „Не желая нито да убеждавам, нито да увещавам или да възпитавам моите читатели. Описвам онова, което ме вълнува“.
Немският редник Ернст Гребер най-накрая излиза в отпуск след две години, прекарани на фронта. Когато се завръща в Германия, заварва бомбардиран родния си град, а семейството му е изчезнало. Случайно среща бившата си съученичка Елизабет Крузе, чийто баща е в концлагер. Докато всичко около тях се срива, двамата намират утеха един в друг, напомняйки, че любовта винаги ще съществува и има място и сред хаоса.
„Черният обелиск“ (1956)
Майсторът на лирическия натурализъм ни представя историята на ветерана от войната Лудвиг Бодмер и Женевиев, пациент в клиника за душевно болни. Освен че работи във фирма, търгуваща с надгробни паметници, той свири на орган в църквата към клиниката. Изабела, както сама се нарича Женевиев, страда от шизофрения. Но фокусът не е само върху Лудвиг и Женевиев. Книгата ни дава възможност да се запознаем с много различни хора. Събитията се развиват в Германия след Първата световна война и разбираме как им се отразяват хиперинфлацията, навлизащите идеи на националсоциализма и несигурното време, в което живеят. „Черният обелиск“ поставя безброй философски въпроси, които си задава не само Лудвиг Бодмер, но и читателят.
