Според Исабел Алиенде, всички ние сме родени с определено тесте карти, което включва раса, пол, семейство, здравословно състояние и обкръжение. Не можем да го променим, но може да се постараем да играем с картите си по възможно най-добрия начин.
Именно това прави тя, когато едно събитие преобръща целия ѝ живот – през 1973 г. тогавашното правителство на Чили е свалено с преврат, ръководен от Аугусто Пиночет, и след смъртни заплахи Алиенде е принудена да напусне страната, като се установява във Венецуела за 13 години.
Алиенде обаче не съжалява за решението си и смята, че ако беше избрала да остане в Чили, може би никога нямаше да стане писател и щеше да се намира в капан, заобиколена само от задължения и очаквания. Не можем и да си представим такъв вариант, защото е отявлена феминистка, която отхвърля значимостта на често изтъквания факт, че е племенница на президента Салвадор Алиенде. Твърди, че бунтът ѝ срещу патриархата започнал в детската градина, още преди да осъзнае как да нарече гнева си, заради първия съпруг на майка ѝ, който ги изоставил, и знаела, че не иска като нея да бъде зависима от мъж.
Авторката се сблъсква с различни ситуации, които само доказват колко е права: на 18-годишна възраст помага на момиче да направи таен аборт, а докато е в Индия, жена на пътя ѝ дава новороденото си момиченце (макар че шофьорът ѝ го оставя на друг човек), показвайки тежката реалност – полът определя дали си желан на този свят, или не.
Ето защо Исабел продължава да се бори с всички сили срещу несправедливостите и в 20-те си години създава феминистко списание, а по-късно основава фондация, която подкрепя програми за защита на фундаменталните женски и детски права. Борбата не е спряла и на личния фронт, тъй като нейните творби срещат сериозни критики. Относно това тя коментира, че съвсем отскоро жените имат място в литературата на Латинска Америка и “мисленето, че когато продаваш много книги, не си сериозен автор, е силна обида към читателите”.
И все пак хвалбите вероятно преобладават. Независимо къде живее – Перу, Чили, Венецуела или САЩ, с увереност може да се каже, че пространството на въображението е мястото, на което най-много принадлежи.
Дори по време на журналистическата си кариера има уникална гледна точка. Когато работела, спомня си тя, насочвала въпросите по такъв начин, че интервюираните да не казват нещо различно от желаното от нея. Веднъж поетът Пабло Неруда я посъветвал да бъде писател вместо журналист, защото имала “твърде голямо въображение”. Известно време превеждала и романтични книги, но била уволнена заради направени промени в репликите на героините, които карала да звучат по-интелигентно.
Днес няма такъв проблем и свободно може да създаде каквато история си поиска. Въпреки че по жанр произведенията ѝ са включвани към “магическия реализъм”, тя гледа на тях повече като на реални и много пъти разбира чак по-късно, че нещо, написано от нея, всъщност е факт, а не измислица. Но и истината има безброй измерения в зависимост кой я разказва, кое е решил да премълчи и кое да сподели; каква част помни и кой момент е отлетял от паметта му като птица на свобода.
Едно е сигурно – читател, докоснал се до нейни книги, вплитащи вечни мотиви като любовта и смъртта, не е забравил. Нека разгледаме тези от тях, които са оставили най-дълготраен отпечатък в литературата и към които няма да останете безразлични, решите ли да ги прочетете за първи път:
“Къщата на духовете” (1982)
На 8 януари 1981 г. Алиенде получава обаждане, в което ѝ съобщават, че дядо ѝ умира. За съжаление, тя не успява да се върне навреме в Чили, за да се сбогува, но знаейки колко добър разказвач е по природа, започва да му пише писмо, прераснало в книга. Част от издателите я отхвърлят, други – игнорират, но в крайна сметка достига до читателите и към момента е преведена на повече от 20 езика. Затова всяка от книгите ѝ е започната на късметлийската дата 8 януари.
Чрез “Къщата на духовете” Алиенде вади най-съкровените си спомени от дълбините на сърцето си, спасява ги от разпад и ги съчетава с таланта си да държи историята на границата между действителността и тайнственото и непознатото. Книгата проследява няколко поколения от фамилията Труеба, като майсторството на авторката е толкова голямо, че почти няма да забележите как пъстрите персонажи са представени най-вече с описания за сметка на диалозите.
Любимата героиня на Исабел, но и на нас, честно казано, е Клара дел Вале, вдъхновена от баба ѝ, имала ясновидски способности. В този ред на мисли трябва да отбележим, че традицията да създава колоритни женски персонажи е продължена в “Дъщеря на съдбата” (1998) и “Портрет в сепия” (2000). “Къщата на духовете” се смята за третата част от трилогията, но не се притеснявайте – може да я прочетете първа заради реда на написването и въпреки това няма да изпуснете нишката, защото не са тясно свързани.
“Ева Луна” (1987)
Докато е в Ливан, място, на което жените не се славят с особени права, особено по това време, 14-годишната Исабел взема копие от ключа за шкафа на баща си и започва да чете “забранената” книга – “Хиляда и една нощ”. Тогава тя не знае, че по-късно ще намери ключа към собствената си Шехерезада.
Главната героиня в “Ева Луна” е сираче с невероятната способност да измисля истории, с които пленява хората. Животът на Ева е изпълнен с приключения – постоянно си намира дом при любопитни личности, черпи знания чрез тях, но като всяка жена, преживява трудности и ни кара да се запитаме дали привидната ѝ свобода не крие тайни окови. Събитията се развиват в неуточнена страна (може да е Чили или Венесуела), при това на фона на политически сътресения през средата на XX век.
“Паула” (1994)
През 1991 година Паула – дъщерята на Исабел Алиенде – изпада в кома. С надеждата, че Паула скоро ще излезе от критичното си състояние, авторката предполага, че след събуждането може вече да е загубила паметта си, и решава да записва всичко. Дъщеря ѝ обаче умира и посвещението придобива формата на мемоар, помогнал на писателката поне донякъде да излекува дълбоките си рани.
Книгата е и тежка, защото болката от загубата на дете е неописуема, и съкровищница с богатства – съдържа нейните преживявания, мисли, усещания, както и тези на предците ѝ. Така се стига до истината, че смъртта, колкото и неприятна да е, е неизбежна и единственото, което можем да направим, е да пуснем любимите си хора, за да завършат пътя си, тъй като зад себе си са оставили неизличими спомени.
“Цвят продълговат в морето” (2019)
Щом става въпрос за Исабел Алиенде, можете да сте сигурни: историческите събития текат в кръвта ѝ и това, което ви предстои да прочетете, е почерпено до голяма степен от личния ѝ опит.
“Цвят продълговат в морето” не е изключение. Действието е свързано с Гражданската война в Испания, когато много души пътуват към Франция в търсене на убежище, но биват настанени в импровизирани концентрационни лагери. Поетът Пабло Неруда обаче успява да изпрати 2 200 от тези души в Чили. Сред тях са лекарят Виктор Далмау и пианистката Росер Бругера – бежанци, сключили брак по стечение на обстоятелствата. Животът им вече е силно зависим от политическата обстановка и докато се справят с премеждията, се надяват някога да могат да се завърнат в Испания.
Кой да знае по-добре от самата Исабел какво е да се чувстваш, сякаш не принадлежиш никъде, и да копнееш по нещо? Тя споделя, че всъщност главният персонаж Виктор е базиран на реален човек, с когото се сприятелила във Венесуела. Освен това един от бюрократите, посрещнали кораба в Чили, бил доведеният ѝ баща.
“Виолета” (2022)
Романът е отчасти вдъхновен от майката на Исабел, с която си разменяли ежедневно писма. След смъртта ѝ писателката разполагала с 24 000 и вероятно можете да се досетите как тези открехнати врати от живота ѝ се превърнали в импулс за писане. Алиенде обаче подчертава едно: животът на Виолета е повече такъв, какъвто тя би искала Панчита да е имала.
В книгата Виолета, чийто живот започва по време на испанския грип и завършва с пандемията от коронавирус, разказва случилото ѝ се през тези години в писмо, отправено към внука ѝ Камило. Засягат се доста теми (феминизъм, диктаторски режими и още), но в центъра на събитията винаги дебне смъртта, или както казва Алиенде: “Загубата е важно нещо на старини, всичко в теб умира…Колкото повече живееш, толкова повече губиш”.
