Докато някои го познават само като режисьор и сценарист, Дени Вилньов смело заявява, че може да мине и за диктатор в зависимост от хората на снимачната площадка, въпреки че предпочита да вдъхновява и обменя идеи. Възможно е да ви се струва като парадокс, но канадският талант на киното знае точно какво да направи, за да създаде не само визуално въздействащи филми, дори и да трябва да се задълбочите, за да разберете отличителния му стил, но и такива, които да ви потопят надълбоко в размисли за идентичността и да ви представят герои, постоянно тласкани към пространството на несигурността и опасността.
Ако сте чували името му само покрай нашумялата екранизация на първата книга от поредицата „Дюн” от Франк Хърбърт, дълго време смятана за “мисия невъзможна”, тогава е време да наваксате пропуските си. Вилньов вече има опит от почти две десетилетия работа над различни продукции – драми, трилъри и чак до научни фантастики – всеки жанр е като глина в ръцете му, която оформя според вижданията си. Той успява да превърне страха от засягане на теми, от които други негови колеги в индустрията поради очевидни причини бягат, във възможност и споделя: “Мисля, че ме привличат теми, от които ме е страх…сякаш са демони, опитвам се да ги достигна и разбера”.
Няма спор, че обича предизвикателствата – изоставяйки науката, започва да учи режисура в Квебекския монреалски университет, където получава шанс да стане част от проекти като телевизионната поредица La course destination monde. Със сигурност е необходима голяма доза ентусиазъм да обикаляш света със задачата на всеки девет дни в рамките на няколко месеца да имаш късометражен филм (общо 20), но Вилньов успява и печели първо място в състезанието на Радио Канада, без да предполага, че съвсем скоро ще има почитатели на всяко място, което е посетил.
След като известно време продължава да прави подобни филми, като използва за тях собствени средства, решава, че е време за първия му пълнометражен – “32-ри август на Земята” (1998). В него се запознаваме с модела Симон, която оцелява след автомобилна катастрофа, оказала се повратна точка в живота ѝ. Опитвайки се да му придаде нов смисъл, тя кара най-добрия си приятел Филип да ѝ направи дете – молба, която той приема при странното условие това да стане в пустинята. Оттук нататък пустошта се настанява трайно в работата на Вилньов, като вижда в нея “огледало на душата” и лупа, чрез която “героите са голи духовно и психологически”, могат да бъдат изследвани и да видиш изминатия от тях път. В такъв случай и “32-ри август на Земята” ни представя себеоткриването на една жена, но развитието на сюжета като че ли е твърде неубедително. Тъй като е дебют обаче, можем да го похвалим за красивите кадри, за очевидното влияние на Френската нова вълна и да го определим като едно доста обещаващо начало. Оценяват го и критиците – той става канадският избор за най-добър филм на чужд език в 71-ата церемония по връчване на наградите на Академията, нищо че не стига до номинация.
Преди да ни въведе в още по-мрачни истории, Вилньов прави Maelström (2000). Историята, която е и психологическа драма, и комедия, проследява жена на ръба на отчаянието – освен че преминава през аборт и е уволнена, става ясно, че се влюбва в сина на мъжа, който умира, след като е блъснат от колата ѝ. На фона на събитията, изправящи героите пред дилема, цветовете във филма са използвани по такъв начин, че създават усещането за дневен кошмар. Идеята за “риба на сухо”, за изолацията, е подчертана чрез необичайния разказвач риба. Вилньов решава да използва този подход, след като се отравя с пъстърва, и смята, че добавя измислица към иначе реалистичния сюжет.
Първите филми на Вилньов са далеч от перфектни и той е наясно с това, признавайки, че е прибързал: “Имах чувството, че правя нещата наобратно. Бях по-обсебен от идеята да определя идентичността си като режисьор, вместо просто да се наслаждавам на процеса по правенето на филм за други хора”.
Ето защо прави дълга почивка от 9 години, докато не се завръща ударно с разтърсващия „Политехника“, който се съсредоточава върху ужаса от 6 декември 1989 година, когато 25-годишен мъж убива 14 жени и ранява 10 в Монреалския политехнически университет. Отсъствието на цветове донякъде прикрива пролятата кръв, но същевременно изпъкват студената атмосфера и страхът в очите на героите (фикционализирани версии на реалните жертви). Станалото не се представя последователно и се засилва усещането, че споменът за преживяното никога не си отива, както и в истинския живот. За много хора тогава антифеминистката престрелка е все още прясна рана, затова са обясними противоположните реакции, особено когато в „Политехника“ и извършителят (в ролята – Максим Годет) има думата. В крайна сметка печели редица отличия, сред които девет награди “Джини”.
За травмата, само че от гледната точка на войната, става въпрос и в “Изпепелени” (2010). Не знаейки почти нищо за арабската култура, но силно впечатлен от пиеса, Вилньов създава продукция, в която се сблъскват миналото и настоящето; насилието, характерно за трилър, и поетичното. Сюжетът е следният: близнаци се отправят към Близкия изток, за да изпълнят последната заръка на починалата си майка – да открият баща си и брат си. В процеса научават повече за болезнените последици от войната, религиозния фанатизъм и най-вече от омразата, преследвала майка им толкова дълго, че да се опита да разсече гордиевия възел с писмата си. Развръзката като от древногръцка трагедия не намалява стойността на истината във филма, който заедно със саундтрака, запомнящите се кадри в близък план и невероятна кинематография си спечелва номинация за “Оскар”.
Нов етап в кариерата му настъпва през 2013 година със “Затворници”, когато му се отдава възможност да работи с големи имена в Холивуд като актьорите Хю Джакман и Джейк Джилънхол и оператора Роджър Дийкинс, който коментира за Вилньов, че стилът му е изключителен и вероятно се дължи повече на влиянието на източноевропейското или японското кино, отколкото на американското. За разлика от предишните му филми, в този сценарият не е на Вилньов – фокусът не е върху женски персонаж, а върху мъж, готов да прекрачи всички граници, за да спаси отвлечената си дъщеря. Ситуацията става още по-заплетена, като допълним, че не е сигурен дали заловеният от него човек е истинският престъпник; нещо повече – през цялото време тъмните тонове на “Затворници” не ни позволяват да забравим, че героят е изпаднал в безизходица. И тук номинациите, включително и за наградите на Академията, са напълно заслужени.
Най-личният филм за Вилньов обаче е "Враг", базиран на книга от писателя Жозе Сарамаго. Психологическият трилър ни представя двама мъже – Адам, преподавател с отегчителен живот, и актьора Антъни, които са двойници. Режисьорът обяснява предназначението на жълтеникавите оттенъци и смога като важни за чувството на параноя, а относно героите дава жокер, че може и да са две страни на един и същ човек. Каквото и да чуете или прочетете все пак, няма да е достатъчно и трябва да го видите с очите си, защото "Враг" е натоварен със символика, играе си с ума ви и се фокусира върху подсъзнателното.
Вилньов отново се насочва към темата за безкрайното насилие в „Сикарио“ (2015), който разказва за ФБР агента Кейт Мейсър, пресичаща мексиканската граница с наемника Алехандро и агента на ЦРУ Мат с целта да заловят наркобарон. В хода на операцията тя трябва да загърби илюзиите си и да осъзнае, че ако за нея принципите ѝ стоят на преден план, то други отдавна са заглушили шепота на съвестта си. Обективността изисква да признаем, че войната с мексиканските наркокартели не за първи път е в основата на холивудски сюжет, а Кейт, изиграна от Емили Блънт, не се вписва в представата за главна героиня, имайки предвид, че се очаква определено развитие. Филмът получава критики и призиви за бойкот от кмета на Сиудад Хуарес, където се развива действието му, твърдящ, че е изграден негативен образ на града и представената агресия е била до около 2010 г. Предимството на „Сикарио“ се крие във визуалния аспект – достатъчно е да си припомним напрегнатата сцена със задръстването.
Дотогава режисьорът още не е намерил подходящия проект, с който да изпълни искреното си желание да снима научна фантастика – жанр, с който е по-познат днес. В такъв се превръща “Първи контакт” (2016) за лингвиста Луис Банкс, която трябва да разбере как комуникират извънземните, преди да се стигне до война.
Детайлно и с мисълта за съчетаване на оригиналното с близко до реалистичното е помислено как да изглеждат космическият кораб, минималистичната зала с големия екран и самите хептаподи, както и езикът им, състоящ се от абстрактни кръгове. Но за история, свързана със същества от другаде, се занимава най-вече с човешки проблеми – за това как общуваме, когато не можем да се изразим с думи; за майчинството; за промяната на бъдещето; за политиката. Изобщо всеки има шанса да намери нещо, което го вълнува в “Първи контакт”.
Скоро идва ред и на амбициозния „Блейд Рънър 2049“, новините за който бяха посрещнати със скептицизъм дали ще бъде на нивото на оригинала от 1982 г. Вилньов се съгласява да се заеме с него, но е наясно, че, както той самият казва, “флиртува с бедствие”. Събитията във филма се развиват 30 години след тези в класиката и проследяват блейд рънъра К. (Райън Гослинг). Той научава, че репликантите могат да се възпроизвеждат биологично, а задачата да скрие истината го отвежда до бившия “ловец” Рик Декард (Харисън Форд). Вижда се старанието да се намери баланс между уважението към вече създаденото и в същото време новата част да съществува самостоятелно в съзнанието на зрителите, които имат очаквания, а и на тези, израснали без творението на Ридли Скот. За да го направи, Дени на първо място се обгражда с професионалисти, знаещи добре как да подредят идеите му: за дизайнерските концепции отговаря Денис Гаснър, за кинематографията си партнира за трети път с Роджър Дийкинс. Ограничената употреба на зелен екран помага на актьорите да почувстват, че са част от света. На теория е предначертано филмът да стане хит, на практика обаче има отлични отзиви от критиците, но е провал в боксофиса.
За щастие притесненията на режисьора, че рискът, наречен „Блейд Рънър 2049“, ще сложи край на кариерата му, не се оправдават и той поема още по-голям под заглавието “Дюн”. Обемната история от книгата, в която се откриват теми като екстремната експлоатация на природни ресурси и опасността от колониализма и която е писана преди почти 60 години, е с една дума сложна за адаптация. Два опита за екранизиране, на Алехандро Ходоровски и на Дейвид Линч, се оказаха неуспешни и трети неуспех щеше окончателно да откаже почитателите от надеждата за верен на оригинала, но без да се впуска в подробности, правейки действието тромаво, филм.
Ако има някой, който да се справи с нелеката отговорност, това е малкото момче, разлистващо с вълнение страница след страница, чието въображение, тогава още необременено от изискванията на индустрията, се развихря. Вилньов влага цялата си страст и креативност в детската си мечта, а екипът е по-отдаден от всякога – наблюдавайте дизайна на пясъчните червеи, на костюмите, на изградената среда, вслушайте се в звучащия древно саундтрак. Сред отличията, с които е удостоен блокбастърът, се очаква да се нареди и “Златен глобус”.
Междувременно се работи върху втора част на “Дюн” и стана ясно, че режисьорът няма намерение да забавя темпото. Той вече е поел и игралната версия на романа на Артър Кларк "Среща с Рама". Като прибавим факта, че гледа на филмографията си като изграждане с тухли и всеки път надминава себе си, звучи обещаващо.
Чуеш ли, че твоя любима книга ще бъде екранизирана от Дени Вилньов, просто си отдъхваш, че е в сигурни ръце. През годините той доказа няколко неща: първо – не е необходимо режисьорите да се придържат само към един жанр; второ – могат да правят високобюджетни филми и да не изгубят мярката, като са наясно, че невинаги е добре да изчерпат възможностите докрай, и последно, но не по важност – въобще не е задължително да жертват индивидуализма си заради мейнстрийма, защото зрителите са готови да четат между редовете, трябва само да им се покаже посоката, а те ще я следват.
